Убийството на султана

Това сигурно беше най-бързото бръснене в живота ми. Чистичък, спретнат, като кукличка, както казваше мама, влязох в спалнята и взех от гардероба една от подредените, изгладени сини ризи и докато връзвах вратовръзката, се обади оня агресивен човек.

„Няма ли да вземеш оръжието? С празни ръце ли ще отидеш при убийците?“

Направих се, че не чувам, и продължих с вратовръзката.

„Скоро няма да можеш да си заровиш главата в пясъка – леко протегна врат през огледалото. Говореше натъртено, та да усили въздействието на думите си. – Защото целият ще бъдеш под земята.“

Правейки се на безразличен, продължих с възела на вратовръзката.

„В Караджаахмед… В гроба, където първо е погребан баща ти, после и майка ти… Там вече нищо не е останало от тях… Спомни си шепата кости, които натрупа в десния край, когато полагаше майка си над баща си…“

Повече не издържах, спри, викнах. Каквото ще да става, няма да взема онзи пистолет. Аз съм учен, не чудовище. Оръжията са за палачите и убийците.

Така се изсмя, че огледалото се разтресе.

„Не си справедлив към покойния си баща… Той да не беше убиец?“

Не изопачавай, озъбих се, баща ми обичаше да стреля, но никога не е насочвал оръжието срещу човек. Всеки си има хоби, това беше неговото. В нашето семейство няма убийци.

„Нима? – погледна ме подигравателно и без да отделя поглед от мен, се приближи в огледалото. Можех да различа жълтите точици в така добре познатите ми светлокафяви очи. – Сигурен ли си? Никого ли не сте убили?“

Разбира се, че съм сигурен, нито баща ми, нито аз сме убили когото и да било. Ако търсиш убиец, надникни в онази кола долу…

„Та нали и аз това казвам… – измърмори развълнувано. – Ако онзи паметник на грозотата е убиец, и за двама ни ще е от полза да вземеш пистолета.“

Не, дори дотук да не бях убил никого, то сега заради оня маниак в огледалото щях да си окървавя ръцете. Пак се направих на сляп и глух; изух спокойно долнището на пижамата, сякаш той не беше в стаята, и обух панталона. Но червеят продължаваше да гризе ума ми.

„Изобщо не те разбирам. Като видиш онази откачалка, се надрискваш от страх, но не вземаш никакви предпазни мерки. Каква е разликата между вземането на оръжие и двукратното заключване на вратата, че и пускането на веригата отгоре?“

Вдигнах ципа и закопчах колана.

„Ами, ако като се качиш в колата, те напръска с невропаралитичен спрей или те хлопне с нещо по главата… Като се свестиш, ще се озовеш вдън гори с вързани ръце и крака. Е, ако дотогава не са ти прерязали гърлото… – подпря брадичка с дясна ръка и се замисли. – Всъщност за предпочитане е да те убие, докато си припаднал. Защото, ако иска да те разпита, тежко ти и горко… «Кажи сега, професор Мющак, какво ти разказа оная Нюзхет? А ти каза ли го някому? Говори де!» Дори да кажеш истината, няма да ти повярва… Хич да не говорим за страшните мъчения…“