Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
„Ако почтените в тази страна не са смели поне колкото непочтените, няма спасение за нея.“
Още преди да заглъхне отзвукът на изречения от известен наш държавник афоризъм, чух въпроса на Четин:
– А всъщност професор Тахир от какво се бои? Защо толкова се тревожи за вас?
Навлезе в темата без никакви увъртания. Това ми прозвуча като предизвикателство. Преди да съм си събрал мислите, последва втори въпрос:
– Да няма връзка с убийството на професор Нюзхет?
Това беше добър повод да го разприказвам, но не ставаше
пред вратата. За да разговаряме, трябваше да го поканя вътре. Но категорично не желаех това. Понеже горката Нюзхет ги беше поканила вътре и…
– Не съм сигурен – поклатих глава. – Ще говорим по пътя – и посочих навътре. – Извинявай, Четин, бих те поканил, но вътре е една приятелка. Освен това е много разхвърляно…
Виж ти, нито се засегна, нито настоя.
– Разбирам, професоре. Но идвате с мен, нали?
Пак се усъмних дали не грешах и не трябваше ли да откажа. Не, не можеше, не би било прилично. Аз исках да говоря с Тахир Хакъ и му бях казал, че въпросът не търпи отлагане. Дори хитрият професор да кроеше нещо и да използваше този млад сатана, не можех да не спазя уговорката. А и все още съществуваше възможност да разприказвам Четин.
– Идвам, обаче… – потърках наболата си брада. – Дай ми малко време.
Отстъпи назад разбиращо.
– Добре, професоре, няма проблем, ще ви чакам долу в колата.
Когато Четин изнесе от прага падналото си като черен облак присъствие, затворих вратата. Бързо се отправих към банята, но изведнъж спрях. Не можех да оставя вратата така, с едно рамо биха я отворили. Завъртях ключа два пъти, та и веригата пуснах. Параноя? Не, предпазливост… Вече можех да отида в банята.
Това сигурно беше най-бързото бръснене в живота ми. Чистичък, спретнат, като кукличка, както казваше мама, влязох в спалнята и взех от гардероба една от подредените, изгладени сини ризи и докато връзвах вратовръзката, се обади оня агресивен човек.
„Няма ли да вземеш оръжието? С празни ръце ли ще отидеш при убийците?“
Направих се, че не чувам, и продължих с вратовръзката.
„Скоро няма да можеш да си заровиш главата в пясъка – леко протегна врат през огледалото. Говореше натъртено, та да усили въздействието на думите си. – Защото целият ще бъдеш под земята.“
Правейки се на безразличен, продължих с възела на вратовръзката.
„В Караджаахмед… В гроба, където първо е погребан баща ти, после и майка ти… Там вече нищо не е останало от тях… Спомни си шепата кости, които натрупа в десния край, когато полагаше майка си над баща си…“
Повече не издържах, спри, викнах. Каквото ще да става, няма да взема онзи пистолет. Аз съм учен, не чудовище. Оръжията са за палачите и убийците.
Така се изсмя, че огледалото се разтресе.
„Не си справедлив към покойния си баща… Той да не беше убиец?“
Не изопачавай, озъбих се, баща ми обичаше да стреля, но никога не е насочвал оръжието срещу човек. Всеки си има хоби, това беше неговото. В нашето семейство няма убийци.
„Нима? – погледна ме подигравателно и без да отделя поглед от мен, се приближи в огледалото. Можех да различа жълтите точици в така добре познатите ми светлокафяви очи. – Сигурен ли си? Никого ли не сте убили?“
Разбира се, че съм сигурен, нито баща ми, нито аз сме убили когото и да било. Ако търсиш убиец, надникни в онази кола долу…
„Та нали и аз това казвам… – измърмори развълнувано. – Ако онзи паметник на грозотата е убиец, и за двама ни ще е от полза да вземеш пистолета.“
Не, дори дотук да не бях убил никого, то сега заради оня маниак в огледалото щях да си окървавя ръцете. Пак се направих на сляп и глух; изух спокойно долнището на пижамата, сякаш той не беше в стаята, и обух панталона. Но червеят продължаваше да гризе ума ми.
„Изобщо не те разбирам. Като видиш онази откачалка, се надрискваш от страх, но не вземаш никакви предпазни мерки. Каква е разликата между вземането на оръжие и двукратното заключване на вратата, че и пускането на веригата отгоре?“
Вдигнах ципа и закопчах колана.
„Ами, ако като се качиш в колата, те напръска с невропаралитичен спрей или те хлопне с нещо по главата… Като се свестиш, ще се озовеш вдън гори с вързани ръце и крака. Е, ако дотогава не са ти прерязали гърлото… – подпря брадичка с дясна ръка и се замисли. – Всъщност за предпочитане е да те убие, докато си припаднал. Защото, ако иска да те разпита, тежко ти и горко… «Кажи сега, професор Мющак, какво ти разказа оная Нюзхет? А ти каза ли го някому? Говори де!» Дори да кажеш истината, няма да ти повярва… Хич да не говорим за страшните мъчения…“