Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Ликуващите мамелюкски воини се наредиха пред крепостната стена и заразмахваха копията си така, че отрязаните глави се раздвижиха страховито нагоре и надолу. Един от тях пристъпи напред и силно извика нещо, което Харалд възприе като нещо средно между молитва, тъжен вопъл и радостен възглас.
— Какво каза? — попита той с пресъхнала уста.
— Каза, че благодари на могъщия Бог, че ги е благословил в битката при Монжизар. Че вчерашната им победа при Марж Айун е повече от реванш, и че главите ни скоро ще бъдат качени върху копията им — отговори Арн с равен тон.
В този момент командващият армията изтича до върха на крепостната стена, придружен от множество хоспиталиери. На висок глас той даде заповед да не се стреля срещу врага и сержантите, които вече бяха стиснали лъковете и арбалетите, ги свалиха долу.
— Защо не искат да стрелят? — попита Харалд. — Не трябва ли да убием един-двама, за да сложим край на перченето им?
— Ами да — рече Арн със същата интонация като тази на своя приятел. — Този, който поставя себе си пред останалите, трябва да умре. От синята лента върху дясното му рамо може да се разбере, че това е техният предводител, който сам се нарече велик победител и реши, че е богоизбран и други подобни хулещи Божието име неща. Всъщност той заслужава смърт, но ние трябва първо да изпеем нашия химн.
— Не трябва ли първо да им отмъстим и после да преминем към песнопенията? — измърмори Харалд, зле скривайки нетърпението си.
— Бихме могли, но трябва да се пазим от безразсъдни действия. Както виждаш, врагът е на такова разстояние, че стрелите ни не могат да го достигнат…
— Но аз мога…
— Тишина! Не ме прекъсвай и не забравяй, че си сержант. Знам, че си в състояние да достигнеш целта оттук. Аз също. Но този глупак не го знае. Освен това не ние решаваме какво да се прави. Ние сме в замъка на хоспиталиерите. Командващият тяхната армия даде заповед да не се стреля и това е правилно.
— Защо да е правилно и колко време ще трябва да понасяме този фарс?
— Докато не изпеем химна, вече ти казах. След като изпеем химна, слънцето ще е в своя залез и лъчите му ще заслепяват врага. Те ще видят изпратените срещу им стрели твърде късно. Командващият армията постъпи умно, тъй като не е добре мамелюците да смятат, че сме отчаяни. Запращането на стрели по тях сега би предизвикало единствено насмешка. А ние не искаме да подхранваме техния сарказъм, нали така? Затова той издаде такава заповед.
Арн заведе своя сержант при командващия армията, поздрави го учтиво и попита дали в края на деня могат да убият няколко от мамелюците, като обеща, че нито една стрела няма да бъде изпратена срещу тях преди това.
Той се съгласи, макар и с разочарование, тъй като се надяваше врагът да си остане извън обсега им.
Арн с уважение се поклони и поиска разрешение заедно със своите сержанти да използват лъкове от техните оръжейни складове, тъй като бяха изгубили своите, пресичайки Литани. Освен това го помоли да им позволи да тренират с новите си оръжия в двора на замъка, изчаквайки решителния момент.
Вероятно нещо в начина, по който Арн го помоли, накара хоспиталиера внезапно да промени поведението си и да удовлетвори всичките искания на рицаря. Не черната лента върху палтото му бе това, което издаваше неговото потекло.
Малко след това Арн и Харалд отидоха да изберат лъкове. Всеки от тях си взе по два. Отнесоха и голям колчан стрели в двора на замъка, където сложиха две купи сено за мишени. Дворът се простираше върху площ, равна на разстоянието от крепостните стени до мястото, където враговете им се намираха.
Започнаха усилени тренировки и не спряха да се упражняват, докато не открият оръжията, които им подхождаха най-много. Уточниха ъгъла, под който беше най-добре да стрелят, за да улучват целта си. Хоспиталиерите, които бяха дошли да помогнат на своите гости, отначало имаха вид на хора, които се радват на превъзходството си и нямат нужда от ничия подкрепа. Но скоро онемяха, като видяха това, което умееха благородникът и неговият другар.
На залез-слънце, след като химнът вече беше изпят в параклиса, Арн отиде с Харалд и няколко от рицарите си при укрепленията. Помоли ги да се разходят малко, за да бъдат забелязани отдалеч. Както и предполагаше, белите им мантии възбудиха врага, който отново започна да размахва копията с отсечените глави. Мамелюците отправиха насмешливи възгласи, от които вече малко се бяха поуморили, след като разбраха, че нито една стрела няма да бъде изпратена срещу тях.
Тамплиерите останаха сериозни и тихи на върха на крепостната стена, докато враговете приближаваха, подигравайки им се. Рицарите виждаха пред себе си лицата на своите загинали братя, които вече бяха в рая. Виждаха главата на Зигфрид дьо Турен, както и тази на големия боец Ерне дьо Навар.