Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Саладин може би си беше направил някои изводи след поражението при Монжизар. Разсъждаваше така: от това поражение трябваше да си вземе поука и в никакъв случай не биваше да мисли, че Господ е изоставил него или джихада.
През тази пролет той проникна в Светите земи откъм север, предвождайки една малка сирийска и една египетска армия, победи крал Балдуин IV в Баняс, заграби Галилея и Южен Судан и изгори цялата реколта по пътя си. Преди началото на лятото се завърна с армия, която мнозина предполагаха, че е същата като преди. Но това предположение струваше скъпо на християните.
Кралят беше мобилизирал нова редовна армия, която въпреки всичко бе недостатъчна, за да посрещне сама Саладин. Ето защо той се бе обърнал към великия магистър на тамплиерите, който му обеща подкрепата си.
За Харалд Ристенсон последваха десет дни тежък поход, редуван с езда с наличните резервни коне през една страна, която му беше напълно непозната, и то при горещина, която му се стори нечовешка.
Когато най-накрая боят започна, той заприлича на битка в деня на Страшния съд, с това прииждащо море от арабски конници, препускащи напред с всички сили, всеки от които сам по себе си не беше по-труден за улучване от катеричка. Но Харалд се запита дали въобще има смисъл да стреля. Беше напразно усилието да убива: нови и нови войници настъпваха към тях безспир. Той бързо осъзна, че всичко това щеше да доведе до пълна катастрофа, но все още не разбираше, че ще стане свидетел на едно от най-големите поражения, понесени от тамплиерите и от редовната християнска армия в Светите земи.
Арн много по-лесно осъзна измеренията на случващото се, но го понесе с много повече горчивина.
В Северна Галилея, между Йордания и Ливан, тамплиерите за пръв път се сблъскаха с армията на Саладин. В тези равнини те се приготвяха да се присъединят към кралската армия, която, предвождана от Балдуин IV, беше заета с опустошаването на една част от Ливан.
Магистърът на ордена Одо дьо Сен Аман не беше преценил добре ситуацията. Той помисли, че кралската армия вече се сражава срещу хората на Саладин, а ездачите, които внезапно се бяха появили пред тях, бяха просто малка част от армията му, които се бяха отдали на плячката или пък бяха изпратени, за да смутят и забавят тамплиерите.
Но беше точно обратното. Кралската армия се биеше срещу една малка част от войниците на Саладин, а той беше тук с цялата си войска, която тамплиерите трябваше да посрещнат.
Миг след като разбра това, възможният избор пред Одо дьо Сен Аман се оказа само един. Той трябваше да се въздържи от нападение и на всяка цена да се опита да присъедини пехотинците си към армията на Балдуин. Ако това не се случеше, щеше да се наложи да остане заедно с хората си там, където е. Едно нещо не биваше да прави: да тласне цялата си тежка кавалерия към решително нападение. Но той направи точно това и нито Арн, нито някой друг от тамплиерите не успя да го попита защо.
Малко след битката Арн си беше дал сметка, че той самият би могъл да вземе по-добро решение, предвид позицията, която заемаше в десния фланг. Заедно със своите стрелци ездачи, той виждаше отдалеч врага, въоръжен по същия начин като него. Оттам ясно беше видял, че им предстоеше да се изправят срещу армия, която е далеч по-многобройна от тяхната, при това ставаше дума за войниците на Саладин.
Когато Одо дьо Сен Аман разположи тежката си кавалерия за фронтална атака, Арн си помисли, че това е някакъв трик, с който Одо иска да всее страх у врага, така че да успее да изтегли пехотинците си някъде в безопасност. Арн се смути, когато видя как знаменосецът вдига и сваля три пъти черно-бялото знаме на магистъра, с което слагаше началото на атаката. Той се вкамени там, на върха на хълма, където се намираше, заобиколен от своите турски конници, които, също като него не вярваха на очите си. Почти цялата армия от тамплиери бе тласната към сигурна смърт.
Когато рицарите наближиха леката сирийска кавалерия, враговете се изтеглиха и се престориха, че отстъпват, както правеха обикновено сарацините. Атаката на християнските рицари бързо беше прекъсната: тамплиерите бяха обградени, без да имат никакъв шанс за борба.
Турците, които бяха около Арн, поклатиха глави и разпериха ръце, сякаш за да покажат, че за тях битката беше приключила. Ако армията им изгубеше тежката си кавалерия, единственото, което пехотинците можеха да направят, бе да се борят достойно за живота си. Тогава Арн се отдели настрана с няколко рицари християни.
В продължение на няколко кратки мига той изчака. Искаше да види дали са останали оцелели тамплиери след попадането им в тази клопка. Когато видя как десетина души си проправят път, изтегляйки се към своите пехота, резервни коне и обоз, той премина в настъпление с няколкото души, които му бяха останали. Единственото, на което можеше да се надява, бе да всее смут сред врага, позволявайки на бегълците да се приютят при пехотинците и стрелците.