Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Арн много по-лесно осъзна измеренията на случващото се, но го понесе с много повече горчивина.

В Северна Галилея, между Йордания и Ливан, тамплиерите за пръв път се сблъскаха с армията на Саладин. В тези равнини те се приготвяха да се присъединят към кралската армия, която, предвождана от Балдуин IV, беше заета с опустошаването на една част от Ливан.

Магистърът на ордена Одо дьо Сен Аман не беше преценил добре ситуацията. Той помисли, че кралската армия вече се сражава срещу хората на Саладин, а ездачите, които внезапно се бяха появили пред тях, бяха просто малка част от армията му, които се бяха отдали на плячката или пък бяха изпратени, за да смутят и забавят тамплиерите.

Но беше точно обратното. Кралската армия се биеше срещу една малка част от войниците на Саладин, а той беше тук с цялата си войска, която тамплиерите трябваше да посрещнат.

Миг след като разбра това, възможният избор пред Одо дьо Сен Аман се оказа само един. Той трябваше да се въздържи от нападение и на всяка цена да се опита да присъедини пехотинците си към армията на Балдуин. Ако това не се случеше, щеше да се наложи да остане заедно с хората си там, където е. Едно нещо не биваше да прави: да тласне цялата си тежка кавалерия към решително нападение. Но той направи точно това и нито Арн, нито някой друг от тамплиерите не успя да го попита защо.

Малко след битката Арн си беше дал сметка, че той самият би могъл да вземе по-добро решение, предвид позицията, която заемаше в десния фланг. Заедно със своите стрелци ездачи, той виждаше отдалеч врага, въоръжен по същия начин като него. Оттам ясно беше видял, че им предстоеше да се изправят срещу армия, която е далеч по-многобройна от тяхната, при това ставаше дума за войниците на Саладин.

Когато Одо дьо Сен Аман разположи тежката си кавалерия за фронтална атака, Арн си помисли, че това е някакъв трик, с който Одо иска да всее страх у врага, така че да успее да изтегли пехотинците си някъде в безопасност. Арн се смути, когато видя как знаменосецът вдига и сваля три пъти черно-бялото знаме на магистъра, с което слагаше началото на атаката. Той се вкамени там, на върха на хълма, където се намираше, заобиколен от своите турски конници, които, също като него не вярваха на очите си. Почти цялата армия от тамплиери бе тласната към сигурна смърт.

Когато рицарите наближиха леката сирийска кавалерия, враговете се изтеглиха и се престориха, че отстъпват, както правеха обикновено сарацините. Атаката на християнските рицари бързо беше прекъсната: тамплиерите бяха обградени, без да имат никакъв шанс за борба.

Турците, които бяха около Арн, поклатиха глави и разпериха ръце, сякаш за да покажат, че за тях битката беше приключила. Ако армията им изгубеше тежката си кавалерия, единственото, което пехотинците можеха да направят, бе да се борят достойно за живота си. Тогава Арн се отдели настрана с няколко рицари християни.

В продължение на няколко кратки мига той изчака. Искаше да види дали са останали оцелели тамплиери след попадането им в тази клопка. Когато видя как десетина души си проправят път, изтегляйки се към своите пехота, резервни коне и обоз, той премина в настъпление с няколкото души, които му бяха останали. Единственото, на което можеше да се надява, бе да всее смут сред врага, позволявайки на бегълците да се приютят при пехотинците и стрелците.