Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Той излезе от вцепенението, в което бе изпаднал след като сам се бе обрекъл на смърт, и запрепуска към своите братя. По-голямата част от оцелелите бяха повече или по-малко сериозно ранени. Останали им бяха около десетина резервни коне, също толкова действащи, както и стотина стрелци пешаци. Неговите собствени пехотинци бяха побягнали. Те се биеха за пари, а не за да умрат безсмислено насред християните. Трябваше или да победят, или да се спасят.

Поражението беше тежко: повече от триста конници изгубиха живота си. Арн никога не беше чувал за подобен разгром. Но за момента трябваше да се разсъждава трезво и да се спаси това, което беше останало от армията. Оставайки рицарят с най-висок ранг сред оцелелите, той веднага пое командването.

Преди да реши каквото и да било, Арн искаше да се посъветва с някого. Повика при себе си трима от братята — тези, които бяха в най-добро състояние. Първият въпрос, на който трябваше да си отговорят, бе защо армията на Саладин не доведе атаката си докрай тогава, когато бе толкова близо до целта, която винаги беше преследвала: да отдели християнските пехотинци от тяхната кавалерия. Имаше само един отговор на този въпрос: врагът се беше насочил към армията на Балдуин, за да я унищожи, след което щеше да се върне и да довърши започнатото тук. Нямаше никакво време за губене: трябваше да се присъединят към кралската армия, преди да е станало твърде късно.

Те се спуснаха, за да освободят място върху гърбовете на резервните коне, където трябваше да сложат ранените. Конете бяха предоставени на сержантите и на най-възрастните стрелци. Най-младите трябваше да тичат отстрани до жалките останки на кавалерията, която сега се насочваше към река Литани. Арн мислеше, че армията на Балдуин се намира в трудна ситуация и те трябваше да се опитат да й помогнат.

Но кралската армия вече беше разгромена и се бе пръснала на малки части от бегълци, които опитвайки се да се спасят, лесно биваха улавяни от многобройните преследвачи. Кралят и личната му охрана все пак бяха успели да пресекат реката. Това правеше нещата още по-опасни за притичващите се на помощ, особено за групата, която Арн предвождаше и която бе на края на силите си.

Когато хората и конете се изправиха пред реката, Арн събра на брега й най-добрите си стрелци, сред които бе и Харалд Ристенсон. Беше необходимо яздещите стрелци и копиехвъргачите на врага да бъдат задържани на разстояние, докато ранените пехотинци и коне успеят да пресекат реката.

Те започнаха яростно да запращат стрели срещу враговете си и достигнали до пълно изтощение, се освободиха от оръжията и щитовете си, след което се хвърлиха във водата. От всички тях единствено Арн и Харалд оцеляха, тъй като само те успяха да се гмурнат и да издържат, докато течението ги отнесе на сигурно разстояние, от което с последни сили доплуваха до брега. Дадоха си съвсем кратка почивка, преди отново да се приготвят за бой. Насред цялото объркване Арн забеляза любимия си жребец Шамсиин да галопира към него. Радостта му бе, разбира се, помрачена от обстоятелствата.