Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Конници и пехотинци от хоспиталиерите се бяха притекли на помощ от другата страна на реката. Те бяха разбрали какво се случва от група тамплиери при замъка Бофор, който се намираше на около час път от реката. Там бяха открили убежище и голяма част от избягалите войници от кралската армия.
Скоро след това замъкът бе обсаден от хората на Саладин, но нямаше място за голямо притеснение, защото Бофор имаше славата на непревземаема крепост.
Хоспиталиерите не бяха големи приятели на тамплиерите, което беше загадка за Арн, тъй като двата ордена винаги бяха поддържали добри отношения. Често ако едното от двете братства вземеше участие в някоя битка, другото се въздържаше. Този път хоспиталиерите изпратиха символична подкрепа, а по-голямата част от хората им бяха останали зад стените на Бофор.
Тамплиерите наричаха хоспиталиерите със странното име черните самаряни, с което намекваха за черното им облекло с бял кръст, както и за безвъзмездните грижи, които орденът полагаше за болни и ранени. Но при тежките обстоятелства, в които се намираха тамплиерите, изгубили толкова много от своите, никаква обидна дума не беше изречена от тях по повод на съперниците им — чуждият орден, в чиито владения сега се бяха озовали.
Първата нощ в замъка Бофор бе мъчителна. Ранените бяха много. Изтощен от липсата на сън и смазан от болка, Арн все пак тръгна на обиколка около стените на замъка, за да прецени каква беше ситуацията. Бофор беше разположен високо. На запад от него блестеше морето, на север — долината Бекаа, а на изток — заснежените планински върхове. Разположението на замъка беше направило невъзможно построяването на кула, по която врагът можеше да се изкачи до укрепленията. Освен това околните хълмове не позволяваха изграждането на катапулти и военни съоръжения. Беше абсурдно враговете да постигнат нещо с продължителна обсада, защото в замъка имаше извор, чиито корита преливаха и по-голямата част от водите му се изтичаха на запад посредством канализация. Храната от складовете щеше да стигне за изхранването на петстотин човека в продължение на цяла година.
Хълмовете около крепостта бяха твърде стръмни и не позволяваха изпращането на кавалерия срещу обсадителите. А в този момент в замъка се намираха не по-малко от триста конници и също толкова сержанти. На равен терен силите, с които орденът разполагаше, моментално щяха да потушат всяка атака на тези, които в този момент крещяха силно пред стените. Ако последните знаеха за числеността на армията вътре, със сигурност биха били по-малко шумни. Но именно в това се криеше и загадката на укрепените дворци — всички те криеха броя на своите войници и не беше ясно дали те са двайсет или един милион. Често се случваше врагът, който превъзхожда по численост защитниците на някоя крепост да не атакува, поради невъзможност да прецени войсковите сили, които тя е скрила. Но се случваше и обратното, както беше и сега: обсадителите бяха се поддали на илюзията, че се намират пред почти празна крепост и рискуваха да бъдат пометени при първата вълна от рицари.
Арн отиде да се погрижи за Шамсиин, превърза го и му довери своята дълбока тъга, преглеждайки вече за трети път цялото му тяло, преди да се увери напълно, че върху него има само една малка рана от стрела. Като се изключи това, Шамсиин беше невредим, както и неговият господар: и двамата имаха само драскотини, с които трябваше да свикнат.
След като остави Шамсиин, Арн се отправи към частта на сержантите, за да поговори с ранените и да се помолят заедно.
После двамата с Харалд отидоха при крепостната стена, където Арн искаше да му разясни как точно стоят нещата. Докато се разхождаха зад бойниците, забелязаха ужасяващо шествие — множество хора и коне прииждаха към замъка. Мамелюкските ескадрони мъчително напредваха по околните хълмове. Върху остриетата на копията им стърчаха окървавени глави, повечето от които имаха бради.
Двамата мъже останаха вкаменени и безмълвни, без да кажат нито дума, за да не издадат чувствата, които ги изпълваха в този момент. За Харалд Ристенсон беше истинско изпитание да остане с безразлично изражение.