Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Емирът, който смяташе себе си за богоизбран, за пореден път застана пред своите братя по оръжие, размахвайки кървавия си трофей.
— Първо него трябва да убием — каза Арн. — Ще стреляме по него заедно — ти ще се целиш малко по-високо от мен. Когато той умре, ще се погрижим за останалите.
Харалд поклати глава без да каже нищо. Той притисна лъка към тялото си и зачака сигнала на Арн. Силуетите им се открояваха върху залязващия слънчев диск, а сенките им скриваха стрелите, които държаха.
— Първо си ти, след това аз — нареди Арн.
А под тях емирът не спираше да хвали своя бог и с вдигната към небето глава пееше някаква молитва.
Изведнъж една стрела влезе през широко отворената му уста и излезе през врата му, а друга го улучи точно под гръдната кост. Той тихо падна от коня. Още преди заобикалящите го да разберат какво става, четирима от тях също паднаха пронизани от стрели. Последва глъчка и те се опитаха да отстъпят назад. В това време над тях се изсипа дъжд от стрели, защото всички стрелци, които чакаха върху стените на замъка, бяха получили заповед да покажат на какво са способни. Така повече от десет мамелюци паднаха, ставайки жертва на гордостта и желанието си да се подиграят на победените.
Харалд получи похвали както от тамплиерите, така и от хоспиталиерите за първата му стрела, с която бе дал заслуженото на този ужасяващ самохвалко. Това събитие дълго време щеше да остане в паметта на всички.
Харалд призна на Арн, че е улучил твърде високо, тъй като беше уцелил областта над брадата. Арн му отвърна, че няма нужда да огласява това публично. При всички случаи можеше да се смята, че сам Бог е насочили стрелата към устата на този хулител, целейки мамелюкският фарс да приключи. Сега, след като някои от тях лежаха мъртви пред стените на замъка, врагът едва ли щеше да има желание да продължи.
Така и стана. Мамелюците се оттеглиха и през нощта се върнаха при труповете на своите другари. На сутринта тях вече ги нямаше.
По искане на граф Раймонд III от Триполи, който също беше сред победените зад стените на Бофор, командващият армията не покани Арн за хляба и виното след вечерната молитва. Беше всеизвестно, че графът мразеше тамплиерите.
Но след като командващият научи за начина, по който неговият брат по ранг сред тамплиерите е повалил враговете пред стените, реши, че би било обидно да не сподели хляба и виното си с Арн точно тази вечер.
Последният се отзова без притеснение. Той знаеше, че граф Раймонд е най-високопоставеният от рицарите лаици отвъд морето, но не подозираше за неговата омраза към тамплиерите.
Първото нещо, което забеляза, когато влезе в личната стая на командващия в североизточната част на замъка, бе, че единствено графът не го поздрави. Атмосферата стана малко напрегната, когато, благословили хляба и виното, всички рицари седнаха на масата. Всеки ядеше и пиеше безмълвно, до момента в който графът иронично попита каква муха е ухапала умопомрачените при Марж Айун.
Тъй като Арн беше единственият в залата, който не разбираше кого графът нарича умопомрачен, той по никакъв начин не отнесе този въпрос към себе си. В същото време забеляза, че изведнъж всички погледи се приковаха към него, изпълнени с очакване на отговора. Арн се извини и каза, че не е разбрал добре въпроса, ако той е към него.
Тогава граф Раймонд помоли с иронична учтивост Арн да разкаже какво се е случило на тамплиерите, докато кралската армия ги е очаквала да й се притекат на помощ.
Арн отговори кратко и без заобикалки обясни какви са били грешките, довели до смъртта на неговите братя. Добави, че знае какви са тези грешки, тъй като се е намирал върху коня си на един от фланговете, и е имал по-добра видимост от магистъра на армията, който е дал заповед за нападение.
Присъстващите в залата хоспиталиери наведоха глави и се помолиха, защото по-добре от всички останали можеха да си представят случилото се. Те също понякога пристъпваха в пагубни за тях атаки.
Но графът по никакъв начин не се трогна от този тъжен жест. На висок глас той започна да обвинява тамплиерите и то без никаква тактичност. Каза, че са безумци, способни да поведат цяла армия към смъртта, че побеждават само в половината от битките и е крайно време страната да се отърве от тях. Тези безмозъчни грубияни изобщо не познавали сарацините и щели да тласнат християнското население отвъд морето към сигурна смърт.