Златният дявол

В бързината да напусна «Орхидея», не бях избърсал слюнката от маската и на четири метра под водата, когато стигнах на половината път до «Магьосник», стъклото бе започнала да се замъглява и да пречи на видимостта ми. Една от фигурките, които се появиха пред очите ми, изведнъж се превърна в плътно бяло петно, приличащо на ярка луна във вечерното небе или на монета на дъното на океана. Петното ставаше все по-голямо и приемаше все по-зловеща форма. Когато осъзнах какво виждам, беше прекалено късно да бягам. Спрях да плувам, увиснах във водата и се взрях притихнал, пълен с нервно очакване.

Скатът изплува от някаква незнайна дълбина. Как иначе да обясня колосалната промяна в размера му? Не бях готов за тази грамада — нито от мига, в който го видях през процепа на разбития кораб, нито дори в бурята. Беше най-голямото живо същество, което бях виждал. Размерите и мощта му ме изпълваха със страхопочитание, което разтърсваше тялото ми до основи със студени тръпки. Движеше се със забележителна скорост. Гледах го през замъгленото стъкло на маската като през купчина облаци как се надига от дълбините като призрак от нечий кошмар. За секунди стигна до мен. Зловещ и нереален, приличаше на извънземно, изпуснато от ада отвъд естествения свят. Не можех да помръдна, а не се и опитвах. Присъствието му ме смазваше. Огромният звяр се завъртя около мен и ме погледна в очите. Самият той имаше грамадни очи от двете страни на устата си. Големите им черни орбити не задържаха никаква светлина и не издаваха никакви емоции. Движеха се независимо като отделни същества, надничаха изпод отпуснатите клепачи, набръчкани от старост и грижи. Под очите се подаваха дълги бели рога от нагърчена плът, които сочеха напред като опипващи пръсти. От пастта му висеше яркочервен език, който приличаше на заплашителните зъби на пепелянка или на огнен дъх на дракон.

С небрежно загребване на разперените си криле скатът се насочи към повърхността и изскочи над главата ми. Огромните му криле закриха дневната светлина и аз потънах в сянката на внезапно потъмнялото му тяло. След това съществото се спусна покрай мен, крилете му отново станаха бели и пред очите ми се появи туловището му, древно и набраздено като лунна повърхност или като наяден от времето фосил. Появи се и дългата като камшик бяла опашка, съставена от твърди прешлени. Изглеждаше старо като самия океан. Когато пак погледнах черните орбити на очите му, се почувствах сякаш се взирам в произхода на времето, в голямото черно нищо, от което е родено всичко. В тях бе скрита древна мъдрост, безкрайна и непознаваема. Съзнание, по-голямо от самия живот, което се докосваше до това, което лежеше отвъд него — огромната мъртва вселена, дълбините на безкрайното море.

Скатът бавно се завъртя и започна да ме обикаля, този път в замислена хоризонтална орбита на границата на видимостта ми. Меките податливи перки се сливаха с мътната вода, появяваха се и изчезваха, сякаш самият океан приемаше различни форми, израстваха му перки, които после анихилираха, танцуваха безкрайния танц на сътворението, влизаха и излизаха от нищото. Ефектът беше хипнотизиращ. За един дълъг миг забравих къде се намирам, какво правя и в каква опасност се намирам. Във водовъртежа от светлина започнах да приличам на съществото пред очите ми, бях наполовина направен от нищо и наполовина от плът.