Златният дявол

— Не съм го убил — казах. Целият треперех.

Той притисна дулото под брадичката ми. Лицето му бе на сантиметри от моето.

— Не си го убил?

— Кълна се, че не съм.

В скута ми капеше кръв.

— Кажи ми тогава, гринго, как си поряза носа?

Пипнах го и установих, че целият е в кръв.

— Белият дявол, казах ти…

— Дръжки!

Произнесе го «дръшки» и за миг си помислих, че имам въшки в косата.

— Не — отговорих му. — Така е. Никакви дръжки, не лъжа, кълна се. — Погледнах нервно към «Орхидея».

Той повдигна брадичката ми с пистолета.

— El Diablo Blanco.

— Si. Белият дявол — казах.

— Той уби Гонзало.

— Si, si. Гонзало.

— И червенокосата?

— И нея я е убил.

— Но не е убил теб.

— Не, не ме уби.

Хосе натисна пистолета и повдигна още повече брадичката ми.

— Защо? — попита той. — Защо Дяволът не те е убил?

Очите на каубоя бяха черни като на ската. Взираха се в моите със същия празен поглед. Докато гледах тези безизразни черни дупки, изведнъж осъзнах, че трябва да му кажа истината.

— Кръстът — казах.

— Кръстът?

— Si. — Посегнах към медальона си и му показах сребърния кръст.

Той го гледаше леко объркан. След това вдигна очи към мен и ми се изсмя в лицето.

— Казвам самата истина — настоях.

Той не спираше да се смее и да размята във въздуха счупените си зъби. Обърна се към Рок, сякаш за да сподели шегата с него. Но на Рок историята му беше по-скоро странна, отколкото смешна. Гледаше ме все едно съм си изгубил разсъдъка.

— Кълна се в Бог, че е самата истина — казах.

— Истина, истина, verdad! — С едно бързо движение Хосе отряза медальона от шията ми. Все още се смееше, когато го взе във въоръжените си ръце — в едната имаше нож, в другата — пистолет. Сребърният кръст се поклащаше и блестеше в тях, все едно бе част от разбитата му усмивка. Воден от внезапен импулс, той хвърли медальона във водата. С него замина и усмивката му.

— Искаш ли да знаеш истината, гринго? — И той бутна пистолета в ухото ми. — Сега ще ти покажа истината.

Смъртта ме бе доближавала неведнъж през последните няколко дни. А сега ме гледаше право в лицето. Чудех се дали да затворя очи — нямаше зад какво друго да се скрия. Не ставаше въпрос вече за нелепи шеги, съшити с бели конци лъжи, нито дори за полуистина като моя кръст от Бока. Погледнах каубоя в очите и неговата простичка истина ме свари неподготвен. Осъзнах, че смъртта идва по-лесно от живота. Нищо не можех да направя. Нямаше нужда да затварям очи. Не се налагаше да искам прошка от Бог. Дори нямаше защо да чакам. За смъртта времето не съществува. Дори най-дългата завършва в един кратък миг. Тиктакане на часовник, отгръщане на страница, дръпването на спусъка. Така нареченото «преминаване» в тъмнината. Мигът иска само да му дадеш свободата да се случи. Трябва просто да се дръпнеш от пътя му, а това става като не помръдваш от мястото си.