Златният дявол

Обзет от несигурност сред огромната водна шир, първоначалният ми ентусиазъм бързо се изпаряваше. Замениха го обичайната параноя и треперенето на крайниците ми. Бездънната бездна винаги навява асоциации за смърт. Не ми излизаше от ума мистериозния край на Дъф. Дали неговият нарязан труп гореше на вещерската клада? Може би същото се бе случило и с брат ми Дан? Така и не намерихме тялото му, само полупразна кислородна бутилка. В главата ми продължаваше да плува образът на ската. Огромната му отворена уста, перките като масивни криле. Какво знаех за тези същества? Какво знаеха другите? Може би живееха на планетата от милиони години. Кой да каже какви отклонения могат да възникнат, какви генетични комбинации? Може би това, което бе направило животното бяло, го бе направило и смъртоносно.

Заплувах по-близо до повърхността, сякаш това можеше да ме спаси. Бях наясно, че в открития океан няма гаранции за сигурност. Няма къде да избягаш и къде да се скриеш, само можеш да се молиш.

Все пак държах в ръката си нож. Ако скатът се приближеше, можех да го одраскам по носа. Дали имаше нос? Зачудих се дали имат поне очи. Спомнях си само една гигантска уста с криле. Разперени сигурно бяха към пет метра, два пъти по-широки от спалнята ми вкъщи. И тежеше незнайно колко тона, на външен вид беше само твърда мускулатура. Изведнъж ножът в ръката ми се стори жалък. Какво бих могъл да направя с петнайсетсантиметрово острие на този летящ гигант?

Плувах вече от десет минути. Може би паниката ми се усилваше и ме дърпаше напред, но изведнъж реших, че съм отишъл препалено далеч. И тръгнах към повърхността.

Точно под вълните се спрях и се обърнах назад на изток. Трябваше да се покажа малко над повърхността, но много бързо, за да не ме види никой. Тръгнах нагоре с една преминаваща над мен вълна. Маската ми изскочи и водата се стече по стъклото. Не виждах нищо друго, освен ясно синьо небе. Нова вълна премина над мен и след нея отново се показах над повърхността. В далечината изплуваха мачтите на «Магьосник». Завих обратно.

«Орхидея» беше само на двайсет метра на север. Ни следа от Кенди на борда му, но пък и видимостта през маската беше лоша, а и аз не се вгледах много-много. Само колкото да видя къде е корабът и да тръгна в тази посока. Погледнах компаса и се опитах да задържа стрелката му неподвижна, докато плувах под повърхността. Страхът да не ме забележат и видът на «Орхидея» ме изпълваха с вълнение и за миг забравих за реалните и въображаеми опасности на океана. Вместо това съзнателно се съсредоточих върху водата пред мен и нейната безкрайна монотонност. Точно когато започвах да си мисля, че съм се отклонил от избрания курс, пред очите ми се появи верига на котва. Подминах я и заплувах под обраслото с водорасли корабно дъно към страната, която не се виждаше от «Магьосник». Корава покривка от миди бе полепнала по ватерлинията на корпуса, а от кърмата заплашително висяха два ръждясали мотора.