От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]

223

По време на разпитите тя непрекъснато отвръщала на въпросите на следователя с въпроси за децата и настоявала да им се даде възможност да се завърнат свободно в Белгия. Алжирците били готови да преговарят, но при едно условие: бащата трябвало да бъде пуснат от затвора в Брюксел. Стигнало се до следното споразумение обвиненията срещу Ан-Мари и журналиста били оттеглени, бащата бил освободен и цялото семейство се събрало в Алжир, за да намери приемливо решение. Майката, която все още хранела противоречиви чувства към своя съпруг, се съгласила да го приеме обратно при себе си.

В опита си да излязат с чест от положението, алжирските власти настояли майката да замине за Белгия сама, а бащата и децата да я последват седмица по-късно в присъствието на телевизионни камери.

Ан-Мари се радвала много, че най-сетне децата ще могат да се върнат у дома: на път към Белгия обаче си помислила с тъга, че това е последната й политическа мисия. На летището в Брюксел я посрещнал приятел, когото попитала:

Сега направо в затвора ли отиваме?

Шегуваш ли се? отвърнал той. Ти си героинята на деня.

Това била самата истина: за ареста на Ан-Мари писали на първите си страници всички европейски вестници. В нейно отсъствие тя се превърнала в център на вниманието. Възхищавали й се като на рядко срещано явление политик с голямо сърце. Вместо даг прекъсне политическата й кариера, нейната „престъпна" постъпка я издигнала на още по-висок пост. Скоро след случилото се станала представител на Белгия в европейския орган, който щял да работи за обединението на континента през 1992 година.

Когато попитах завърналите се в своята родина деца какво мислят за смелата постъпка на госпожа Лизен, те ми отвърнаха без колебание: „Страхотна!"

Във Франция „Алжирските майки" не били постигнали никакъв напредък. Имало всички изгледи да се смята, че е настъпил моментът френското правителство да обсъди и сключи двустранен договор с Алжир, отнасящ се до отвличането на деца от единия родител. През март 1986 година обаче френските социалисти загубили изборите и на власт дошло ново правителство. Моментът бил изпуснат.

224

На първата годишнина от окупацията на френското посолство Мари-Ан Пинел и другите майки се събрали да отпразнуват случая в Париж. Когато един от репортерите я запитал направо дали Амар желае да напусне Алжир, Мари-Ан се свързала по телефона с музикалния магазин, в който работел синът й. Амар вдигнал слушалката и изрекъл на един дъх: „Тръгваме си."

Той неведнъж бил заявявал на майка си, че ще напусне Алжир единствено с брат си. Когато навършил деветнайсет години, купил самолетни билети и двамата заминали за столицата Алжир. Там Амар и Фарид се опитали да влязат във френското посолство. Сега бил техен ред да го окупират, за да потърсят убежище, справедливост и подслон, но в посолството отказали да признаят френското им поданство за служителите момчетата били алжирци и нямали работа там. Ударът бил неочакван и жесток младежите се почувствали също като нас, когато швейцарското посолство в Техеран ни отказа убежище.