От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]

Ясно е, че не може да очакваме от никого да бъде идеален отбеляза Линда Вейл-Кюриел. Ние обаче знаехме, че за да спечелят, тези майки трябва наистина да бъдат идеални.

За Ани нямало никакво съмнение, че Мари-Ан Пинел ще бъде една от петорката.

Мари-Ан ми хареса още от самото начало сподели тя. Винаги идваше навреме, правеше всичко, за което я молехме, и не беше от приказливите. Трябваше ми тъкмо жена като нея.

Като истински политици кръстниците знаели, че борбата за всяка справедлива кауза се печели трудно и бавно, но резултатът рано или късно идва. През следващите седем години всяка от тях посветила на делото огромна част от времето и доходите си (известно време издържали организацията почти от собствения си джоб).

Освен това кръстниците осъзнавали необходимостта колективните действия да бъдат отлично координирани както от принципна, така и от практическа гледна точка. Били всеотдайни и посветени на каузата, а не на отделни хора.

217

Ръководителката Ани не разрешавала да се обсъждат индивидуални случаи. Искат ли да успеят, майките трябвало да останат обединени и верни на една-единствена цел.

Когато за дейността на кръстниците се разчуло, към тях се присъединили десетки майки, чиито деца били отведени и държани насила в Алжир. За майките работата в организацията била възможно най-добрата терапия: тя им помагала да изразходват енергията си за полезни неща, намалявала напрежението им и им помагала да се справят с трудностите.

След провала с кораба „решихме да обединим действията си и да ги насочим в правилна посока", каза Жоселин Бани, Друга представителка на ядрото.

Ние знаем, че не можем да искаме децата Да ни бъдат върнати обратно. Затова се опитваме да водим преговори и да молим за реално постижими неща.

Искахме да изтъкнем слабостта на нашето правителство каза Ани. Когато се обърнахме към Комисията по човешките права към ООН и се срещнахме с френския представител, той ни отговори: „Сега не е нито мястото, нито времето." Направо не беше за вярване.

Главното им искане се отнасяло до правото на посещения, както и до някаква система, която да следи изпълнението и гарантирането на това право. Тежкият бюрократичен апарат и на френското, и на алжирското правителство се задвижвал влудяващо бавно. „Алжирските майки" прибягнали до още една драстична постъпка. На 17 юни 1985 година, почти пет години след като Амар и Фарид били отведени в Гардаиа, петте представителки на майките заминали за Алжир, използвали разсеяността на един от секретарите и влезли на територията на френското посолство в Алжир, където се разположили на тревата и отказали да помръднат оттам. Отначало служителите на посолството се опитали да ги убедят да си идат: „Вие давате ли си сметка, че това е посолство? Какво всъщност искате? Не можете да останете тук." Те обаче останали. После служителите се опитали да ги сплашат, като им казали, че нощно време посолството се охранява от зли кучета.