Хюрем. Московската наложница

— Ти не пиеш ли?

— Никога не съм пила.

— А не искаш ли да опиташ?

— Нима господарят ми желае робинята му Хюрем да се напие?

Падишахът се престори, че не разбира намека на момичето.

— Исках само да го вкусиш. Виното от Родос рядко се среща и е много хубаво. Най-хубавото вино на света.

— И да не е най-хубавото, какво от това? Хюрем би пила от всяка чаша, която падишахът лично е напълнил за нея, дори тя да е с отрова.

Доближи чашата до устните си. Боязливо отпи малка глътка. Червената течност остави стипчив вкус на небцето ѝ и тя усети как потече в гърлото ѝ и как я обхвана топлина, която се разля във вените ѝ.

Без да отделя очи от Хюрем, Сюлейман също отпи глътка вино.

— Как е, хареса ли ти?

— Сякаш огън ме гори отвътре. — Тя не можа да възпре пристъпа на кашлица и смутено се изкашля няколко пъти.

Сюлейман се усмихна доволно.

— Тайната на виното се крие в този огън. Хем гори, хем кара човек да кашля.

Хюрем се почуди защо започна да ѝ се вие свят. Вярно, за първи път слагаше вино в устата си, но нали човек не можеше да се напие от една мъничка глътка. Или можеше? Възможно ли беше това замайване да се дължи на вълнение, щастие, радост, притеснение, страх, страст? И защо устните ѝ сякаш пресъхваха?

Сюлейман избра огромна червена ябълка от купата и я подаде на Хюрем. Когато момичето се протегна, за да я вземе, падишахът дръпна ръката си и поднесе ябълката направо към плътните червени устни на девойката, които горяха като жар. Когато ябълката се докосна до тях, тялото ѝ затрепери. Лекият хлад, който се разля по устните ѝ, накара всяка нейна клетка да настръхне. В Хюрем бушуваше огън. Стеснително отхапа мъничко парче от ябълката. Очите им отново се срещнаха. Останаха загледани един в друг. Сюлейман опитваше да съчини рима и да подреди в куплет думите, които неспирно летяха из главата му, докато гледаше тези удивителни очи, способни да пленят всеки на мига, а Хюрем диреше отблясъците на любовта в тъмнеещите очи на мъжа, който щеше да стане неин. Всъщност кога трябваше да се случи това? Кой трябваше да подхване любовната игра? Може би падишахът очакваше тя да започне? Така ли беше прието? Ами ако бе другояче? Ето, Екатерина нищо не бе споменала за това. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Не стигаше, че все още си бяха чужди, а към това се добавяше и нейната неопитност, която я задушаваше и я поставяше в безизходица, а тя никак не обичаше да се намира в безизходица. Дори и в нощта, когато варварите я бяха нападнали, не се беше чувствала толкова безпомощна.