Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
Същата нощ младежът седеше на неудобен дървен стол, надвесил се над подробна карта на Алениус. Бе открил малък склад в задната част на странноприемницата, запълнен единствено с два-три прашни матрака, и се възползваше от възможността да прекара малко време насаме, встрани от гълчавата на войската и вечното присъствие. Пред вратата остави слуга, заръчвайки му да не допуска никого.
Река Алениус пресичаше голяма площ от Средните полета. Основното й тяло се виждаше ясно, по-широко и по-право от потоците, макар че дори и то беше принудено да лъкатуши като червей. Дълги виещи се езера, канали, отвеждащи до блата и потоци, които ту се сливаха, ту се разделяха, допълваха сложната картина. Генералите му бяха обяснили как армията ще марширува на запад до Виндикеър, далеч от реката, за да избегне затрудненията на този труден терен.
Пръстът му проследи реката до Виндикеър. Тук тя изглеждаше послушна, течаща в един канал. Дисциплинирана. Лийт тихо се засмя. Точно както родителите му искаха той да бъде.
На вратата се почука. Без да чака разрешение, майка му я отвори и пристъпи вътре.
— Здравей, Лийт — каза тя. — Липсваше ни през последната седмица. Как си?
Младежът се подразни от думите й. Как съм бил? Канеше се да ме попиташ къде съм бил. Но не каза нищо, а стана и й предложи стола си.
— Бях зает.
— Има ли нещо, с което бихме могли да помогнем? — Майка му все още се усмихваше, но очите й се бяха присвили по познатия начин.
— Не, освен ако не можеш да разчиташ карти. Но ти благодаря за предложението.
Недвусмислено отпращане, преждевременно и малко грубо. Но пък с такова нетърпение бе очаквал усамотението си.
Очите на Индретт се присвиха още повече.
— Може да не искаш помощ, синко, но ти е нужна. Компанията иска да бъде сигурна, че знаеш как да използваш Джугом Арк. А аз искам да бъда сигурна, че ще се извиниш на Хал за нещата, които му наговори.
— Седнала си да наставляваш предводителя на фалтанската армия как да се отнася с брат си? — Лийт бе решен да не избухне.
— Може да носиш Стрелата, но все още си мое дете. — Тя моментално съжали за думите си.
— Дете? Майко, не става така. В един момент ми казваш да порасна, а миг след това ме наричаш дете? И за Хал ли разсъждаваш по същия начин?
— Той не е дете — Индретт повиши глас, — но това не значи, че не може да бъде наранен. Обещай ми, че ще го потърсиш и поне ще поговориш с него. Моля те, Лийт.
— Ще го сторя — отвърна той. Жената си отдъхна. — Ще го сторя — повтори, — когато ти отидеш при него и му кажеш същото. — Лийт указателно застана до вратата. — А сега ще ти бъда благодарен, ако ми предоставиш малко време да се усамотя. Има много неща, над които трябва да разсъждавам.
На Индретт не й оставаше нищо друго, освен да излезе. С право й казах това. Лийт затвори вратата след нея. Ако сега отстъпя и се разхленча пред Хал, всички ще забравят въпросите, които повдигнах.
Той се върна на стола, но този път не взе картата. Не съм дете. Но тя е отчасти права — трябва да потърся Фемандерак и да науча повече за Стрелата.
Може би за стотен път си помисли дали да не се обърне към гласа на Джугом Арк. Но не знаеше кое ще бъде по-лошо: самодоволен отговор, целящ да го отведе още по-далеч от собствената му воля, или мълчание.
Лийт въздъхна. През последните няколко дни Фемандерак се държеше странно. Защо всичко трябваше да бъде толкова усложнено?
Фарр не можеше да заспи и се въртеше в калпавия сламеник. Бе отстъпил по-доброто ложе на хауфута, гръмко хъркащ до него. Известно време винкулчанинът се опитваше да си представи, че лежи под гъсти клони, но в тясната таванска стаичка отсъстваше онова успокоение, което му носеше мъхът на леса. В един момент той отметна одеялото и излезе.
Макар да стъпваше внимателно и да беше без ботуши, дъските заскърцаха под краката му. Беше тихо. Нямаше представа колко е часът, но дочу някакъв шум откъм стълбите. Явно още някой не можеше да заспи. Звучеше, сякаш някой е ранен. Фарр се стрелна напред. Не, това бяха ридания.