Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Потеглиха, щом слънцето стопли въздуха. През първата половина на сутринта се изкачваха по ниските хълмчета в подножието на Свертклиф. Щом полегатите склонове останаха зад гърбовете им, трябваше да слязат от конете и да ги поведат.

Спряха да закусят — сушени плодове и хляб, които Бинабик беше взел от лагерните продоволствия на Джосуа.

— Мисля, че е време да оставим конете — каза тролът. — Ако Куантака все още иска да продължи с нас, ще се катери сама, без да ме носи на гърба си.

Саймън не се беше замислял, че ще се наложи да изостави Намиращата дома. Беше се надявал, че ще има път да стигнат с езда до върха, но единствената гладка пътека беше в отдалечения край на Свертклиф — погребалният път, който отвеждаше към върха от ниските хълмчета до Ерчестър и Хейхолт.

Бинабик носеше доста въжета в торбата си и пожертва достатъчно от тях, за да могат Саймън и Мириамел да завържат конете си за едно ниско, изкривено от вятъра дърво, така че да достигат до естественото скално езерце с дъждовна вода. Конете разполагаха с обилна паша за половин ден или дори повече, докато се върнат стопаните им. Саймън потърка лице в шията на Намиращата дома и тихичко й обеща, че ще се върне по възможно най-бързия начин.

— Има ли други неща за свършване? — попита Бинабик.

Саймън погледна острия връх на Свертклиф и му се прииска да се сети за нещо, което би забавило изкачването още известно време.

— Тогава да вървим — добави тролът.

Източният склон на Свертклиф не беше чак толкова стръмен, колкото изглеждаше отдалеч, и следвани от Куантака, те дори имаха възможност от време на време да се придвижват изправени в цял ръст, макар че по-често напредваха приведени, подбирайки внимателно за какво да се заловят. Само на едно място, някаква тясна пролука между отвесния склон и една канара, Саймън изпита значително затруднение, но успя да се промъкне. Куантака, която беше открила някаква вълча пътечка, ги чакаше отгоре, провесила розовия си език, и наблюдаваше мъчителните им усилия с нескрита насмешка.

Няколко часа след пладне небето притъмня и въздухът стана тежък. Заръмя лек дъждец, който ги намокри и притесни Саймън. В момента не им беше особено трудно, но много скоро като че ли предстоеше да стане доста по-трудно, а вероятността да им се наложи да преодоляват някоя от вертикално отсечените канари, станали рисковано хлъзгави от дъжда, не беше особено приятна. Но краткият дъждец спря и въпреки заплашително надвесените облаци, като че ли скоро не предстоеше да се разрази буря.

Изкачването наистина стана още по-стръмно, но все пак бе по-леко от очакванията му. Водеше Бинабик — дребосъкът пристъпваше сигурно напред като някой от канукските овни. Използваха въжето само веднъж — завързаха се за по-голяма безопасност, докато прескачаха от една затревена издатина върху друга над един дълъг стръмен сипей. Всички прескочиха успешно, освен че Мириамел ожули дланите си, а Саймън удари коляното си. За Куантака и това препятствие беше съвсем безобидно.