![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Челюсти на Мрака. Харесваше му. Беше го чул в една от песните на Сангфугол.
Внезапно се замисли какво точно означава този мрак — нещата, които беше видял и преживял, страховитите дебнещи сенки отвъд светлината и топлината на живота — и целият настръхна.
Отне им два дни, за да прекосят осеяните с ливади хълмисти земи, два дни мъгли и непрестанни студени дъждове. Независимо в каква посока пътуваха, вятърът неизменно духаше в лицата им. През цялата първа нощ Саймън кихаше, тресеше го и беше безсилен като топяща се восъчна свещ. Сутринта вече беше по-добре.
Следобед на втория ден пред тях се показаха очертанията на Свертклиф с нащърбеното високо скалисто било, на чийто връх стърчеше Хейхолт. Саймън присви очи и му се стори, че вижда невероятно тъничка бяла чертица да се мержелее в небето.
Беше Кулата на Зеления ангел — виждаше се, въпреки че беше на почти цяла левга.
Саймън усети нещо да го полазва по гърба и пак настръхна. Кулата, огромният блестящ шип, който бяха издигнали ситите, докато замъкът е бил техен и където Инелуки се беше простил със смъртния си живот, очакваше, продължаваше да очаква. Но там беше преминало и юношеството на Саймън с неговите скиталчества и фантазии. Беше я виждал — или поне нейното подобие — в толкова много свои сънища, откакто беше напуснал родния дом, че сега отново му заприлича на сън. А под нея, скрит от погледа му, беше самият Хейхолт. Очите му се насълзиха, но не се разплака. Колко пъти беше бленувал за криволичещите коридори, градините и потайните кътчета на момчетата от кухненската прислуга, за топлите ъгълчета и скритите удоволствия!
Обърна се и погледна Мириамел. Тя също се взираше съсредоточено на запад, но дори и да си припомняше нещо радостно, лицето й не го показваше. Приличаше на ловец, който най-после се е натъкнал на опасен, но отдавна преследван дивеч. Той притвори очи, засрамен, че тя може да забележи сълзите му.
— Чудех се дали изобщо ще я видя отново — промълви той. Струя дъжд обля лицето му и той избърса очи, благодарен на неочакваното оправдание. — Прилича на сън, нали? Странен сън.
Мириамел кимна, без да отговори.
Бинабик не ги накара да побързат. Изглежда, му беше приятно да изчака, оставил Куантака да души земята наоколо, докато Саймън и Мириамел се взираха безмълвни.
— Да си направим лагер — каза накрая той. — Ако продължим малко по-нататък, може да намерим подслон в полите на хълмовете. — Той посочи към масивния силует на Свертклиф. — А на сутринта ще можем на светло да… да се заемем с онова, което възнамеряваме.
— Отиваме на гробната могила на Джон — обяви Саймън по-категорично, отколкото го усещаше. — Поне аз ще отида.
Бинабик повдигна рамене.
— Да продължим тогава. След като накладем огън и се нахраним, ще имаме време да чертаем планове.
Слънцето потъна зад просналата се гърбица на Свертклиф много преди настъпването на вечерта. Продължиха да яздят в хладната му сянка. Дори конете изглеждаха неспокойни: Саймън усещаше нежеланието на Намиращата дома и му се струваше, че ако й позволи, тя ще направи завой и ще препусне назад.
Свертклиф ги очакваше невъзмутимо като търпелив великан. С приближаването им огромният мрачен хълм сякаш поглъщаше все по-големи парчета заедно със самото слънце, извисяваше се и набъбваше, докато накрая сякаш вече изобщо не можеха да тръгнат обратно, дори да се опитаха. На склона на най-предния южен хълм забелязаха сиво-зелен проблясък малко зад зъберите — Кинслах. Сърцето на Саймън се сви от радост и тъга — той си спомни познатите призивни крясъци на чайките и баща си, рибаря, когото не беше виждал никога.
Най-накрая, когато почти отвесният склон на хълма се възправи над тях като огромна стена, си направиха лагер в едно дефиле. Тук вятърът беше по-слаб, а Свертклиф заслоняваше сипещия се дъжд. Саймън се усмихна мрачно при мисълта, че очакването на великана е приключило: той и спътниците му щяха да преспят в скута му тази нощ.
Никой не изпитваше желание пръв да заговори какво да предприемат на следващия ден. Запалването на огъня и приготвянето на скромната вечеря стана почти без разговори и без обичайната сърдечност. Тази вечер Мириамел не изглеждаше гневна, а съсредоточена и дори Бинабик беше разсеян, сякаш мислите му бяха някъде далеч.