![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
— Къде са отишли всички? — попита Мириамел. — Идвала съм тук. Беше оживено място.
— Огнените танцьори — отвърна мрачно Саймън. — Наплашили са всички и те са избягали.
— А може да са съществата, с които Огнените танцьори устройваха празник на хълма през нощта — добави Бинабик. — Мисля, че не е нужно да ги виждаш, както ги видяхте вие, за да разбереш, че нещо не е наред. Усеща се във въздуха.
Саймън кимна. Бинабик беше прав. Цялата тази местност му напомняше за Тистерборг, призрачния хълм между гората и Ерчестър, където се възправяха Камъните на гнева… и където норните бяха предали Печал на крал Елиас…
Не обичаше да си спомня за тази ужасяваща нощ, но поради някаква причина споменът неочаквано му се стори важен. Нещо го теглеше, възникнаха някакви разпокъсани мисли, които искаха да се подредят. Норните. Червената ръка. Тистерборг…
— Какво е това? — извика уплашена Мириамел.
Под него Намиращата пътя се сепна и се плъзна в калта, но успя да се задържи.
В мъглата пред тях се беше появил тъмен силует и жестикулираше като обезумял. Бинабик се приведе към шията на Куантака и присви очи, после се усмихна.
— Нищо няма. Размятан от вятъра парцал. Сигурно някой си е изгубил ризата.
Саймън също се вторачи. Тролът имаше право. Беше някаква изпокъсана дреха, оплела се в клоните на едно дърво. Ръкавите й се развяваха като знамена.
Поуспокоена, Мириамел направи знака на Дървото.
Продължиха напред. Градът потъна в плътната зеленина зад гърбовете им мигновено и абсолютно, сякаш влажната стаена гора го беше погълнала.
Вечерта си направиха лагер в една закътана клисура в подножието на западния склон на долината. Бинабик изглеждаше замислен за нещо, а Саймън и Мириамел се бяха поуспокоили. Похапнаха, без да могат да утолят глада си, и след кратък разговор легнаха да спят.
Саймън усещаше сковаващата дистанция между себе си и Мириамел. Все още не беше напълно сигурен какво да мисли за нещата, които му беше наговорила. Не беше девствена и това беше станало по неин избор. Това беше достатъчно болезнено, но начинът, по който му го беше казала, по който го беше стоварила отгоре му, сякаш за да го накаже, го беше объркал още повече. Защо понякога беше така мила с него, а друг път така злонамерена? Щеше да му е приятно да си мисли, че го разиграва по начина „иди си — ела си“, на който бяха приучени младите придворни дамички в поведението си към мъжете, но я познаваше прекалено добре: Мириамел не обичаше подобни преструвки. Единственото възможно решение на тази загадка беше, че тя наистина държи на него като на приятел, но се бои, че той иска повече.
„Наистина искам повече — помисли си тъжно той. — Дори да не го получа никога“.
Дълго не можа да заспи, заслушан в потупването на процеждащите се от листата капки по горския килим. Сгушен под наметалото си, той опипваше нещастието си, както се опипва рана, за да разбереш колко силно ще те заболи.
До средата на следващия следобед се измъкнаха от долината. Гората продължаваше да се простира вдясно от тях като огромно зелено одеяло чак до хоризонта. Пред тях се изопнаха затревените хълмове между Стария горски път и очертанията на Свертклиф.
Саймън не преставаше да си мечтае и това пътуване с Бинабик и Мириамел да е като през първите опияняващи дни, след като напуснаха езерната къща на Гелое преди толкова много месеци. Тогава тролът преливаше от песни и безразсъдство, а и принцесата тогава се преструваше на прислужница — изглеждаше опиянена и щастлива от живота. Сега и тримата напредваха като войници, понесли се към сражение, което не очакват да спечелят, потънали в личните си мисли и страхове.
Пустата хълмиста местност на север от Кинслах и без това не предразполагаше към голямо веселие. Беше безрадостна и мъртва като Хасу Вале и не по-малко влажна, но без да предлага потайните местенца и сигурност, които се срещаха в обраслата с гъста гора долина. Саймън имаше усещането, че са ужасяващо незащитени, и не преставаше да се изумява на неописуемата им храброст — или глупост, или и двете — да се приближават практически невъоръжени към вратите на Върховния крал. Ако някой от спътниците му останеше жив след цялата тази история, когато някой ден тези мрачни времена свършеха, със сигурност можеше да се получи прекрасна, невероятна песен! Някой бъдещ Шем Коняря сигурно щеше да разказва на някой опулен кухненски прислужник: „Чуйш ли, хлапе, к'во ти разпра'ям за смелия Саймън и неговите приятели — как препускали с блеснали очи и без оръжие към самите Челюсти на Мрака…“