Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Плъзна се по рохкавата пръст на ямата и докосна корпуса на лодката. Опналият се над главата му купол от греди, кал и белезникави коренчета приличаше на измайсторено от некадърен и полусляп бог небе. Когато най-после си пое отново дъх, ноздрите му се изпълниха с миризма на пръст, борова смола и плесен, както и други смътни миризми, които не можеше да разпознае — някои толкова екзотични, колкото съдържанието на бурканите с подправки на главната готвачка Джудит. Силните аромати го изненадаха и той се задави. Бинабик напъха глава в дупката.

— Добре ли си? Въздухът лошо ли мирише?

Саймън оправи дишането си.

— Добре съм. Просто… — Той преглътна. — Не се тревожи.

Бинабик се поколеба и се измъкна.

Саймън огледа борда на лодката. Горният ръб беше по-високо от главата му. Не виждаше начин да се изкатери с една ръка, а факлата беше твърде дебела, за да я стисне със зъби. След миг колебание, през който изпита силно изкушение да се обърне, да се измъкне навън и да остави Бинабик да реши проблема, той вклини дръжката на факлата до една от гредите на гробницата, прехвърли ръка над ръба и се издърпа нагоре, като подритваше, за да намери някаква опора. Дъските на „Морска стрела“ бяха хлъзгави.

Саймън прехвърли горната част на тялото си над ръба и увисна за момент по корем — дървото сякаш се заби в него като пестник. Сладникавият мирис на плесен стана по-остър. Той погледна надолу и едва не изруга — преглътна в последния момент думите, които биха могли да му навредят, а и биха осквернили подобно място, — тъй като се оказа, че е оставил факлата ниско и светлината не можеше да освети вътрешността на корпуса. Всичко, което можеше да види, бяха някакви смътни сенки. Разбира се, мина му през ума, че би трябвало да е лесно да намери едно-единствено тяло и меча, който държи, дори в тъмното: можеше да стане с опипване. Но за нищо на света не би се опитал да го направи.

— Бинабик! — извика той. — Ела да ми помогнеш!

Изпита гордост от категоричния си тон.

Тролът се промуши през дупката и се пързулна вътре.

— Заклещи ли се?

— Не, но не виждам нищо без факлата. Можеш ли да ми я подадеш?

Дървеният корпус потрепна. За момент Саймън се уплаши, че може да рухне под тежестта му, а страхът му в никакъв случай не намаля от някакво тихичко проскърцване, което изпълни подземното помещение. Беше почти сигурен, че причина за това е изгнилото дърво — все пак лодката на краля се намираше цели две години под влажната земя, — но беше невъзможно да не си представи една ръка… стара, сбръчкана ръка… да се протяга сред сенките на корпуса…

— Бинабик?!

— Ей сега, Саймън. Беше по-високо, отколкото можех да стигна.

— Побързай, моля те.

Светлината върху тавана на гробницата се размърда от движението на пламъците. Саймън се извъртя и взе факлата от протегнатата ръка на Бинабик. Каза още една безмълвна молитва и присвил очи от ужас какво ли ще види, се извърна и се надвеси над празното пространство във вътрешността на корпуса.