Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Да се хващаме за работа — обади се Бинабик. — Няма да ми е особено приятно, но ти беше прав, Саймън: след като сме тук, ще е глупаво да не вземем меча.

— Престър Джон би искал да го направим — каза Саймън с повече увереност, отколкото усещаше. — Той би искал да направим всичко възможно, за да спасим кралството и народа му.

— Кой може да знае какво искат мъртвите? — подхвърли мрачно Бинабик. — Хайде да се захващаме. А трябва да си направим и някакъв подслон, преди да се е спуснала нощта, за да скрием светлината на огъня, ако не друго. Мириамел — извика той, — можеш ли да огледаш дали тези шубраци ей там на склона ще свършат работа за огъня?

Тя се показа и вдигна утвърдително ръка.

Саймън се наведе и се опита да повдигне един от камъните. Беше прилепнал толкова здраво към обраслата с трева земя, че му се наложи да подпре крак на съседния камък, за да намери здрава опора. Изправи се и изтри бликналата по лицето му пот. Ризницата му беше прекалено тежка и неудобна за подобна работа. Той я развърза и я свали, след това свали и ватирания елек и го остави до ризницата на тревата. Студеният вятър го прониза през тънката риза.

— Прекосихме половината Остен Ард — каза Бинабик и зарови пръсти в пръстта, — а никой не се сети да вземе лопата.

— Имам меч — отвърна Саймън.

— Запази го, докато наистина ни потрябва. — В тона му се долови нещо от характерната му острота. — Казвали са ми, че почнеш ли да дълбаеш камъни с меча си, острието му се изхабява. А нищо чудно да ни дотрябва остър меч. Особено ако ни забележи някой, че разкопаваме гроба на бащата на Върховния крал.

Саймън притвори за миг очи и изрече кратка молитва за прошка към Ейдон — а и към Престър Джон за по-сигурно — заради онова, което възнамеряваха да направят.