Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Или Бинабик беше великолепен водач, или Огнените танцьори наистина се бяха отказали да ги търсят. Не срещнаха жива душа, докато пътуваха по влажните, обрасли с гъсти гори хълмове на Хасу Вале, освен няколко сойки и една черна катерица. Дърветата растяха плътно едно до друго, земята беше покрита с гъста растителност, а всеки ствол беше обвит с влажен мъх; всичко бе стихнало в странна мъртвина, сякаш всяка живинка беше заспала или изчакваше стихнала отминаването на неканените гости.

Около час след залез-слънце си направиха лагер под една надвиснала скала, но удобствата бяха далеч по-малко, отколкото в сухата и притаена пещера. Щом заваля и водата шурна по склона, бяха принудени да се сгушат колкото е възможно по-навътре в сушината под скалата. Конете, който не изглеждаха особено доволни, завързаха най-отпред и дъждът ги шибаше безмилостно. Саймън се надяваше — често беше виждал коне насред полето в лошо време, — че не страдат много, но изпитваше някаква смътна вина. Не заслужаваше ли Намиращата дома, спътницата на един рицар, повече грижи?

След като се наловува, Куантака се завърна и се притисна в тримата. Бяха принудени да я търпят заради топлината, която излъчваше, но пък силната миризма на мократа вълчица изпълни сушината. Най-после заспаха и се събудиха на разсъмване, вкочанени и схванати. Бинабик не позволи да палят огън, затова похапнаха сушено месо и някакви набрани от трола горски плодове, след което отново потеглиха.

Целодневното пътуване беше изтощително заради покритите с хлъзгава кал и мокър мъх хълмове и долинки и внезапните водопади на дъжда, който се стоварваше отгоре им и блъскаше клоните в лицата им. Когато дъждът спря, мъглата отново припълзя и скри дебнещите трапове. Напредваха мъчително бавно. Все пак Саймън беше силно впечатлен, че приятелят му трол изобщо успява да им проправя път при липсата на каквато и да било видимост поради скритото зад плътните облаци слънце.

Някъде следобед Бинабик ги поведе покрай един хълм, за да заобиколят град Хасу Вале. През израсналите едно до друго като стена дървета не се виждаше почти нищо освен неясните силуети на къщите и — когато внезапният вятър вдигаше за кратко мъглата — виещата се като змия черна ивица на пътя на няколкостотин метра от тях. Градът изглеждаше безмълвен и пуст като гората: около дупките за пушек върху покривите на колибите се стелеше само сива мъгла и нямаше нито следа от хора и животни.