Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Вече сме тук. Следващия път, когато сме толкова близо до Блестящ гвоздей, вероятно навсякъде ще се водят сражения. Може никога да не успеем да се приближим до него. Затова мисля, че ще е глупаво да не се опитаме да го вземем сега. Аз отивам.

Бинабик го погледна и кимна едва-едва.

— Значи отиваме да вземем меча. — После се обърна към принцесата. — Мириамел?

— Нямам какво да кажа по този въпрос. Ако се наложи да използваме Трите меча, това ще означава, че съм се провалила. — Тя се усмихна, но с усмивка, която никак не допадна на Саймън. — А ако не успея да убедя баща си, съмнявам се, че каквото и да се случи след това, ще е особено важно за мен.

Тролът събра дланите си.

— Никога не можем да сме сигурни. Ще ти помагам, с каквото мога, а също и Саймън, в което не се съмнявам. Но не бива да се отказваш от всяка възможност за нов опит. Ако мислиш по този начин, ще действаш невнимателно.

— Ще съм много щастлива, ако имам възможност за нов опит — отвърна Мириамел. — Искам да помогна на баща си да проумее какво прави, за да спре убийствата, след което да се сбогувам с него. Не бих могла да живея отново с него след всичко, което направи.

— Надявам се да получиш онова, към което се стремиш — отговори Бинабик. — И така — първо ще потърсим меча, след това ще решаваме с какво да помогнем на Мириамел. Преди такива тежки усилия имам нужда да поспя.

Той се сгуши до Куантака и покри лице с качулката си. Мириамел остана втренчена в огъня. Саймън продължи да я наблюдава притеснено известно време, след това се уви в наметалото си и се отпусна на гръб.

— Лека нощ, Мириамел — промълви той. — Надявам се… надявам се…

— Аз също.

Той закри очи с ръка и зачака да заспи.