Тръстиковият път [bg]

— А, шампионът тежка категория от Скаридения фестивал — подхвърли той.

Седнах до него, взех си фъстък от пластмасовата паничка на плота, обелих го и лапнах ядката.

— Срещал ли си тук един тип на име Джони Ремета? — попитах.

— Какво би дал, за да разбереш?

— Не много.

Той отново надигна уискито и заяви:

— Мога да купя половината панаир. Как ти се струва?

— Може да си потърся работа при теб. Заради Джим Гейбъл ме изхвърлиха от управлението.

Мика се загледа как на мъничкия подиум зад бара излиза възпълно момиче, облечено само с лъскава прашка.

— Да не би мис Кора да ти е дала обезщетение? — не го оставих на мира аз.

— Умният човек притиска онзи, който дои кравата — отвърна той. — Сега не разбираш. Някои ден може да разбереш.

— Тъй ли?

— Ти си невежа.

— Сигурно имаш право — съгласих се аз. Тупнах го по гърба и уискито се разля по ръката му.

Излязох и тръгнах към старите кейове. Вече бе тъмно, дъждът се сипеше над реката, по отсрещния бряг блестяха светлините на Ню Орлиънс, а на юг вятърът разклащаше зелените дървета и течението описваше широк завой, преди да продължи към Мексиканския залив.

Нейде там, далече на южния хоризонт, някога бе избухнала една нефтена платформа и баща ми бе закачил халката на предпазния си колан за стоманеното въже, за да скочи в мрака от върха на кулата. Костите му, заедно с каската и подкованите ботуши все още лежаха там под приливите и отливите, и аз искрено вярвах, че по един или друг начин при тях е останал и борческият му дух.

Убийците на майка ми бяха захвърлили трупа в реката със същото пренебрежение към нейната смърт, както и към живота й. Но навярно след време тялото й бе отишло на юг, към солената вода, и ми се щеше да вярвам, че сега тя и Големия Олдъс са заедно под зелените простори на залива, че вълните са отмили всички техни неразбирателства и душите им тръгват на онова пътешествие, което не успяха да предприемат на сушата.

Докато вървях обратно към пикапа, дъждът плющеше яростно по улиците и неоновите реклами приличаха на синьо-червена мъгла. От една билярдна зала чух шум на побой и си помислих за Големия Олдъс Робишо, Мей Гилъри и първичната невинност на един свят, в който лишените от дар слово хора не могат да изразят нито болката, нито душевните си копнежи.