Тръстиковият път [bg]

Бях заредил пълнител с трийсет патрона. Пирогата навлезе в реката и сега различих силуета на коленичил човек, който гребеше с безшумни тласъци. Собственикът на смесения магазин край долния завой бе оставил външната лампа да свети и лъчите й озариха човека в пирогата изотзад. Сенките правеха лицето му неузнаваемо.

Подпрях карабината на една от колоните и се прицелих. Във въображението си вече не виждах силует, а човешко лице със зъби, очи, челюсти и обтегната кожа по черепа.

През веждата ми протече пот. Недей да му мислиш, просто натисни спусъка, казах си аз. Колко пъти си го правил преди, и то със съвсем непознати? Просто прекрачваш във вихъра на рокендрола и угризенията бързо изчезват в адреналиновата вълна, докато изстрелваш куршум след куршум. Изчезва всяка друга реалност, освен огнените проблясъци в мрака, чистия мирис на бездимен барут и онова заглъхване в ушите, което ти позволява да гледаш безразлично далечната сгърчена фигура.

Но все още не виждах истински лицето на Джони Ремета.

Щракнах електрическия ключ, прикрепен върху колоната. Изведнъж цялата река се окъпа в светлина.

— Сигурно е ужасно досадно да висите тук по цяла нощ и да ви хапят комарите — каза Ремета.

Бялата светлина огряваше широко усмихнатото му лице и в яркия блясък устните му изглеждаха учудващо тъмни, като изрисувани с пурпурно червило.

Усетих как пръстът ми се напряга върху спусъка.

— Ти си голям досадник, Джони — произнесох аз.

— Тия неща съм ги чувал вече, мистър Робишо. Баща ми разправяше, че майка ми е трябвало да се отърве от мен още докато съм бил в утробата й, но не искала да се вкарва в излишни разходи.

После той разтвори длани, сякаш чакаше нещо да се посипе отгоре, леко килна глава настрани и зачака какво ще кажа.

— Хвърли оръжието си с лява ръка зад борда — наредих аз.

— Нямам оръжие.

Излязох изпод кея, за да ме вижда.

— Арестуван си. Изкарай пирогата на брега.

— Не можете да ме гръмнете, нали?

Чух собственото си тежко дишане, усетих смазка и влага по пръста си върху спусъка. Ремета се изправи в пирогата и разпери ръце, за да запази равновесие. Вгледа се в дулото на карабината с присвити устни.

— Довиждане, мистър Робишо. Много поздрави на Алафеър.

С полегат плонж той се хвърли във водата и тласъкът преобърна пирогата. С два замаха се озова между кипарисите и побягна по пясъчните плитчини през гъсталака от храсти, паяжини и лиани.

Треперех цял като от малария. Пулсът тътнеше в главата ми, ръцете ми се обливаха в пот върху пластмасовия приклад на карабината. Прегънах се и повърнах във водата.