Тръстиковият път [bg]

— Бях ужасен глупак, че нападнах Джим Гейбъл — започнах аз. — Изложих цялото управление. Искам да се извиня.

— Трябва да се владееш, Дейв.

— Така е.

— Наказан си с пет дни отстраняване, смятано от миналия понеделник. И официално мъмрене. Справедливо, нали?

— Имам да ти кажа и още нещо. Пейшън Лабиш ми призна, че е помогнала на сестра си да убие Вейчъл Кармауч. — Изчаках го да заговори, но той мълчеше. — Второ, имах възможност да пръсна черепа на Джони Ремета, но не го сторих.

Шерифът спря да работи, но лицето му остана безизразно.

— Вцепени ли се? — попита той.

— Държах го на мушка. Канех се да му изключа двигателя.

Край лицето му избръмча комар и той разтри буза с опакото на китката си.

— Скоро излизам в пенсия. Радвам се, че ми каза какво си сторил.

— Сър?

— Бих искал да ме заместиш — каза той.

— Моля?

— Какво ще правиш с признанието на Пейшън? — попита, без да обръща внимание на смайването ми.

— Нищо няма да излезе. Ще го приемат като отчаян опит за спиране на екзекуцията.

— Може и да е точно така. Не ти ли хрумна нещо подобно? Къде е в момента Ремета?

— Той ми намекна съвсем прозрачно, че убийците на майка ми са същите хора, които се опитаха да го застрелят край Ачафалея. Каза, че щял да ги изнудва, а после да им прати наемен убиец.

— Значи наистина го беше хванал на мушка? И после мълча чак до днес?

— В общи линии да.

Той закопча градинарската ножица, пусна я в джоба на панталона си и погледна към играещите деца.

— Ремета ще те отведе до убийците на майка ти, нали?

— Не това е причината, шерифе.

— Да, знам — кимна той и се почеса под ризата. — Тъй си е…

Но не продължи, сякаш му бе дошло до гуша да разплита чужди замисли и кроежи.