Тръстиковият път [bg]

На сутринта отидох до къщата на Пейшън Лабиш, но не я заварих. Подкарах покрай реката към нощния клуб до Сейнт Мартинсвил и видях пикапа й паркиран под едно мокро дърво край страничния вход. Нагазила в локвите, Пейшън разтоварваше провизии от каросерията и мъкнеше по два чувала наведнъж към малката кухничка. Беше облечена с торбест работен гащеризон и сива тениска, а около врата й бе вързана червена кърпа.

— Да ти помогна ли? — попитах аз.

— Сама ще се справя. Какво искаш, Дейв?

Последвах я в кухнята.

— Разговарях с главната прокурорка. Готова е да отнесе на губернатора показанията ти за смъртта на Кармауч.

— Какви показания?

— Моля?

— За какви показания говориш?

Тя сложи на газовата печка грамадно гърне, изсипа в мивката торба бамя и започна да я мие с гореща вода. Косата й изглеждаше нечиста и мазна, от дрехите й лъхаше кисел мирис.

— Ако искаш имунитет, ще трябва да изчакаме, докато областният прокурор се върне от Вашингтон — обясних аз.

— Болна съм от склеродерма. Може ли да ми предложи имунитет за това?

— Казвам ти какво е възможно.

— Каквото и да направя, те ще убият сестра ми. Знаеш ли какво ще ти кажа за твоите приятели — прокурорката и Белмънт Пъг? Ще ми се тях да ги вържат на масата. Да разберат какво е да седиш в клетка и да чакаш кога ще забият иглата, за да ти откраднат живота. На оная маса не се умира лесно, съвсем не. Задушаваш се до смърт. — Без да се обръща към мен, тя вдигна ръка и избърса с лакът челото си. — Всичко свърши, Дейв. Не ни досаждай повече.