Тръстиковият път [bg]

Цял ден работих с Батист на кея, после отскочих до града и натоварих камионетката с безалкохолни напитки и месо за магазинчето. Старият мотел, където живееше Клит, беше само на две крачки. Не се бяхме виждали от събота следобед, когато го оставих замаян и сам със съдбоносното листче в ръка.

Отбих към мотела и подкарах под клоните на дъбовете към последното бунгало в редицата. От дърветата се ръсеха листа. Клит бършеше кадилака си с парцал и старателно махаше листата, сякаш на тяхно място нямаше да нападат други. Слънчев лъч позлатяваше космите по голите му маймунски рамене.

— Как е, Жилка? — подхвърли той, без да вдига глава.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Прегледах медицинската енциклопедия в градската библиотека. Излиза, че оная болест е като да идеш в ада, без да умреш.

— Има лечение.

— Болните изглеждали като облепени с целофан.

— Как е Пейшън?

— Не казва. Поне на мен. — Гласът му звучеше съвършено безизразно. — Вярно ли е, че си пребил Джим Гейбъл на Скаридения фестивал?

— Май трябва да се развихрям по веднъж на всеки шест месеца, за да не забравям, че все още съм алкохолик.

— Спести си тъпите приказки. Не е твоя вината. Той го е нагласил.

— Какво?

— Гейбъл нищо не върши току-така. Ти се мъчиш да го унищожиш. Сега каквото и да речеш за него, никой няма да ти повярва.

Изблещих се насреща му. Чувствах се като последен глупак. Клит хвърли парцала върху предната седалка на кадилака и се приближи до камионетката.

— И ти си като мен, Жилка. Така и не успя да напуснеш огневата зона. Вярваш, че с аспирин, студени душове и беседи ще си прочистиш главата. А всъщност ти трябва божие разрешение да окичиш дърветата с гадни типове. Само че няма да стане, мой човек.