![Тръстиковият път [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/3/trstikoviyat-pt-bg-download.jpg)
Тръстиковият път [bg]
- Автор: Бърк Джеймс Лий
- Серия: Дейв Робишо #11
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-295-
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тръстиковият път [bg]». Краткое содержание книги:
— Бутси! — подканих я накрая аз.
— Наистина ли се канеше да го убиеш?
— Да.
Видях как гневът плъзва по лицето й.
— Просто щеше да го застреляш пред нашия дом?
— Не можах да го сторя. И сега той ще се върне. Със сигурност.
В тишината се чуваше само тиктакането на стенния часовник. Лицето на Бутси беше в сянка и не можех да различа изражението й. Изчаках още малко, после изплакнах чашата, прибрах я в шкафа и излязох на предната веранда. След минута вратата зад мен се отвори.
— Значи ще се върне? — попита Бутси.
Не отговорих.
— Съжалявам, че не си го убил. Ето, това изпитвам в действителност. Съжалявам, че Джони Ремета не е мъртъв. Ако пак се приближи до Алафеър, ще го убия сама. А пък ти, Жилка, или влез в играта, или излизай.
— Спонсорката ти би нарекла това закостеняла почтеност — казах аз.
Тя се помъчи да удържи гнева по лицето си, после ме ритна в прасеца.
Стаята бе изпълнена със сенки и завесите се люлееха от вятъра, когато Бутси седна върху бедрата ми и отпусна ръка, после се надигна и ме въведе в себе си. Няколко минути по-късно устата й се разтвори беззвучно, очите й се замъглиха, косата провисна пред лицето й и тя понечи да каже нещо, но думите се разпаднаха още в гърлото; после усетих как и аз тръгвам след нея, ръцете ми плъзнаха от гърдите й към гърба и в мисления си взор видях водопад над розови скали, канара с тъмни жилки, която се изтръгва и почва да се търкаля по течението, изпървом тежко, ала все по-бързо и по-бързо, заоравайки надълбоко в мекото песъчливо дъно.
Тя ме целуна и положи длан върху челото ми, сякаш проверяваше дали нямам температура, после отметна косата ми назад.
— Алафеър скоро ще се прибере — каза. — Дай да я изведем на вечеря. Нали можем да си го позволим?
— Естествено.
Гледах я как си слага гащичките и сутиена; гърбът й беше стегнат и мускулест, кожата — еластична и гладка като на младо момиче. Посягаше към стола да вземе блузата си, когато в лицето я лъхна странно зловоние, напомнящо мирис на опърлени косми и горящ боклук.
— Мили боже, какво е това? — възкликна Бутси.
Надянах панталона, минахме заедно в кухнята и погледнахме през прозореца към задния двор. Слънцето бе залязло зад хоризонта, но небето още светлееше и пълната луна висеше над близката тръстикова нива като кръгче полуразтопен лед. Видях как Батист лисна кофа свинска кръв върху огъня от горящи листа. Облак черен дим с пламъчета из него се надигна по вятъра и запълзя към къщата.
— Какво прави Батист? — попита Бутси. — Да не се е побъркал?
Разтрих я по гърба и пръстите ми докоснаха ластика на гащичките.
— Първобитна форма на жертвоприношение — обясних аз. — Въобразява си, че е видял в мочурището loup-garou.
— Жертвоприношение?
— За да не излиза чудовището от гората.
— За Лети Лабиш ли си мислиш?
— По-скоро за всички нас — отвърнах аз.
30.
След ден беше сряда. Не знам защо, но се събудих с чувство за загуба и пустота. От години не го бях изпитвал. Беше като онези чувства, които изпитвах като дете, ала не можех да ги обясня на свещениците, монахините и другите възрастни, желаещи да ми помогнат. Но когато това странно, разяждащо чувство достигнеше до сърцето ми като паразит, проникнал в кръвта, изведнъж ме обземаше убеждението, че светът е сива пустош без никакъв смисъл и без друг източник на топлина, освен вечното зимно слънце.
Слязох към пътя през мъглата между дърветата, взех вестника от пощенската кутия, върнах се и го разгърнах на кухненската маса.
От първата страница огромно заглавие известяваше: „Губернаторът насрочва екзекуция за Лабиш“.
Ако Белмънт Пъг не помилваше Лети, оставаха й точно три седмици живот.
Подкарах под дъжда към управлението и поговорих с шерифа, после отидох в прокуратурата.
Областният прокурор беше извън града и щеше да се върне чак след седмица, а помощничката му се казваше Барбара Шанахан, известна с прякора Бронебойната Шанахан. Беше висока над метър и осемдесет, имаше луничаво лице и късо подстригана светлорижа коса. Днес носеше син костюм и бели чорапи. Работеше упорито, беше добра прокурорка и много ми се искаше да я харесвам. Но рядко се усмихваше и си вършеше работата с усърдието на дърводелец, бързащ да преизпълни нормата за ковчези.