Сребристи сенки [bg]

— Аз отговорих! — възкликнах.

— Ти излъга — отвърна Шеридан студено. — Няма начин да си избегнала всички камери. Никой не е забелязал нищо върху мониторите през цялото време, но след като прегледахме отново внимателно записите, видяхме един кадър, върху който се вижда как вратата на стълбището се открехва едва-едва сама. За малко да го пропуснем и го забелязахме чак след повторното превъртане на касетата. Обясни.

Запазих мълчание, мислейки, че ще мога да издържа да гледам как отново измъчват Ема. Но не можах. Не и след като знаех, че страда заради моите действия. Писъците й сякаш изпълниха всяка част на помещението, а тя се мяташе и извиваше под ремъците в отчаян опит да облекчи болката. Опитах се да се убедя, докато крясъците неспирно продължаваха, че това е само временен дискомфорт, че Ема е знаела какво рискува, когато започна да ми помага. Нали голямата цел оправдава страданията на един човек?

Тази студена логика почти ме убеди, докато не видях сълзите, стичащи се по лицето й. Тогава се пречупих.

— Магия! — изкрещях, опитвайки се да надвикам писъците й. — Направих го с магия. — Шеридан даде знак мъчението да спре и ме погледна очаквателно. — Придвижвах се наоколо с помощта на магия. Човешка магия. И ако смятате, че измъчвайки я, ще ме накарате да ви кажа нещо повече за това, много грешите. Можете да изтезавате и нея, и всеки друг на това място, но няма да кажа повече нито дума. Ако говоря за магията, ще намеся и други хора отвън, а в сравнение с тях тези тук не означават нищо за мен.