Сребристи сенки [bg]

Дънкан трепна, сякаш го бяха ударили през лицето.

— Нищо не можех да направя! Те вече са били по следите й.

— Тогава направи така, че саможертвата й да си струва и стореното от нея да не бъде напразно! — извика Ема. — Наистина ли искаш да изживееш остатъка от живота си по този начин? Защото аз не желая. Искам да изляза на свобода. И не ми пука, че ще бъда бегълка. Това е по-добре, отколкото да живуркам в този затвор. Ти би трябвало да чувстваш същото.

— Мислиш ли, че не го чувствам? — контрира той сърдито.

Момичето вдигна ръце.

— Честно? Не. Виждам единствено, че си твърде безгръбначен, дори за нашите тъмничари.

— И смяташ, че заради това съм тук? — изсмя се той дрезгаво.

— Ти никога не нарушаваш правилата. Защо иначе ще те държат тук толкова дълго? — попита тя предизвикателно.

Дънкан остана безмълвен, но Маркъс отговори вместо него.

— Защото той е син на Гордън и Шийла Мортимър.

Очите на Ема леко се разшириха.

— Наистина?

— На кого? — попитах, нищо непроумяващ.

— Досетих се, когато видях цялото ти име — продължи Маркъс. Те са много влиятелни лидери на алхимиците, Ейдриън.

— Такива, които не могат да рискуват светът да узнае, че техният син е нарушил правилата, за да помогне на някакъв морой, докато е изпълнявал мисия — додаде Дънкан горчиво. — Обърна се към Ема. — Затова съм тук толкова дълго — и затова ще продължават да ме държат затворен. Дори да съм най-дисциплинираният и послушен затворник, родителите ми не могат да рискуват срамното минало на сина им да се завърне и да ги преследва.

— Тогава не им позволявай да победят! — избухна Ема. — Бори се. Не им позволявай да те захвърлят като ненужна вещ. Помогни ни. Заради себе си. Заради Шантал, когато я намериш.

Името не означаваше нищо за мен, но върху Дънкан имаше огромен ефект.

— Няма начин да я намеря — заяви той мрачно.

— Аз мога да я намеря намеси се Маркъс. — Която и да е тя, аз имам контакти по целия свят — повечето от тях сред алхимиците. Може да отнеме известно време, но ще я намеря. Ние намерихме Сидни, нали?

Дънкан все още изглеждаше несигурен и Ема стисна ръката му.

— Моля те, Дънкан. Направи го. Рискувай. Започни да живееш. Не им позволявай да ти отнемат всичко.

Дънкан затвори очи и няколко пъти пое дълбоко въздух. Въпреки нетърпението ми да спася Сидни, изпитах известна жал към него. Алхимиците, дори гаднярите като Кийт, по правило бяха умни и компетентни хора. Несъмнено Дънкан е бил много способен — и навярно все още беше. Беше ужасно, че хора като него може да бъдат доведени до това жалко състояние, и аз се молех да се доберем до Сидни, преди да е станало твърде късно.