Сребристи сенки [bg]

— Значи, ето как го е направила Сидни — промърмори Ема. — Свързвала се е с теб чрез духа. Затова й беше нужно да изключи газа.

— Навярно е изключен за всички ни, след като и аз съм тук — заключи Дънкан. — Не мислех, че може да го направи.

Ема кимна мрачно.

— Точно там е била Сидни в нощта, когато са я заловили. Нямам предвид, че са я хванали на местопрестъплението, защото, когато я видях, те, изглежда, не знаеха какво е правела извън стаята си.

— Добре, приятели — намесих се решително. — Май е по-добре да спрете за малко и да разкажете по-подробно от самото начало.

Двамата заедно сглобиха късчетата на цялата история за това, как Сидни тайно е направила солено мастило, деактивиращо внушението в мастилото на алхимиците, а след това е разширила дейността си, изключвайки аварийната система, чрез която всички затворници за няколко мига могат да изпаднат в безсъзнание. По изражението на Маркъс виждах, че одобрява тази стратегия, но дори той изпадна в потрес, когато Ема ни каза каква цена е заплатила Сидни за смелостта си.

— Беше ужасно — промълви Ема с пребледняло лице и потрепери. — Нямам представа как го правеха. Сигурно е имало нещо, монтирано върху масата. Не проумявам също как Сидни не е признала веднага, когато са й причинявали онзи ужас. Аз щях да изпея всичко, но тя остана със стиснати устни… поне докато не видя какво направиха с мен. Тогава им каза, че е използвала магия. Признанието й ме спаси… а на нея навлече още по-страшни беди.

Сърцето ми се сви.

— Защото Сидни е такава. Знаеш ли къде е тя сега?

— Предполагам, че все още е на четвърто ниво — отвърна Ема. — Освен ако не са я преместили обратно в единичната килия.

Маркъс въздъхна.

— Е, поне това дава отговор на въпроса за какво използват всички тези нива. — Огледа преценяващо двамата затворници, преди да взриви бомбата. — Много скоро ще дойдем и ще я освободим. Всъщност ще освободим всички ви.

Разликата в реакциите им беше забележителна. Ема засия, Дънкан вдигна отвратено ръце и си тръгна.

— Дънкан! — възкликна тя. — Върни се!

Той спря и се обърна.

— Защо? Не искам да слушам това. Безполезно е.

— Ти дори не си чул нашия план. — Маркъс звучеше почти обидено.

— Това няма значение — отсече Дънкан. — Не можете да влезете там. Не можете да ни измъкнете навън. А дори и да можете, какво ще стане после? Къде ще отидем? Не мислите ли, че ще ни търсят?

— Зная, че ще го направят — отвърна спокойно Маркъс. — И аз ще се погрижа да се скриете добре.

Дънкан все още изглеждаше скептичен, но Ема явно беше готова да ни съдейства.

— Какво искаш от нас?

— Да ни разкажете колкото се може повече подробности за вътрешното разположение на центъра — отвърна Маркъс. — А най-идеалното е да ни кажете къде се намира главният портал. Никой, който е бил там, досега не е виждал изхода.