Сребристи сенки [bg]

— Тя каза, че когато миналата година са я затворили, там е имало един младеж, на име Дънкан Мортимър — осведоми ни Маркъс малко по-късно, докато набираше нещо на лаптопа си. — Няма никаква гаранция, че е същият Дънкан, но има голяма вероятност. Мортимър е известна фамилия. Интересно…

Не уточни какво е толкова интересно и много скоро намери досието на Дънкан, включващо снимката му и кратка характеристика. Повечето от владеещите магията на духа не биха могли да създадат сън с някого, когото никога не са срещали, и аз отново изпитах онзи рядък прилив на гордост, че съм способен да направя нещо ценно. Когато се сдобих с нужната информация, ние сменихме тактиката и прекарахме остатъка от деня в подробно изучаване на получената от Маркъс информация за самия обект. За разлика от останалите, аз нямах тактическо мислене, но имах на своя страна силата на духа и можех да ги посъветвам, когато сметнех за нужно.

Когато настъпи нощта, или „времето за сън в поправителния център“, както го наричах, първо опитах да се свържа със Сидни, но отново безуспешно. Тогава пристъпих към план „Б“ и призовах Маркъс в съня. Той си бе легнал по-рано тъкмо поради тази причина. Като главен организатор на проникването ни в поправителния център беше много важно той да говори с Дънкан. Маркъс се материализира до фонтана във „Вила Гети“, оглеждайки ръцете си, сякаш никога не ги бе виждал.

— Това не спира да ме изумява — отбеляза той. — Сигурен ли си, че можеш да призовеш и онзи тип?

— Има само един начин да разберем.

През целия ден запаметявах снимката на Дънкан и сега извиках този образ в съзнанието си. В същото време използвах магията на духа да го достигна в света на сънищата, изреждайки малкото, което знаех за него. Дънкан Мортимър, двайсет и шест годишен, родом от Акрън, спи на трийсетина километра от тук. Отново и отново повтарях това импровизирано заклинание, концентрирайки се върху лицето му. Няколко секунди нищо не се случи и отначало се усъмних в способностите ми, преди да приема, че и той може да е блокиран като Сидни. Но след малко пред мен се материализира още един човек.

Висок и мършав, а лицето му беше досущ като на снимката, която бях видял. Освен това беше облечен в същата отвратителна жълтеникавокафява униформа, в която се появяваше Сидни. Той се озърташе наоколо със същото озадачено изражение, като повечето хора, когато ги призовавах за пръв път и все още не осъзнаваха напълно, че това не е обикновен сън.

— Ха! — рече той накрая. — Отдавна не съм сънувал.

— Това не е сън — казах, крачейки към него. — Поне не такъв, за какъвто си мислиш. Аз го създадох с магията на духа. Ейдриън Ивашков. — Протегнах му ръка. — Тук съм, за да говоря с теб за Сидни Сейдж.

Изражението на Дънкан оставаше леко озадачено и дори малко насмешливо, като че ли всичко това може би беше някакъв странен номер на подсъзнанието му, когато моите думи най-сетне достигнаха до него.