Сребристи сенки [bg]

Напънах мозъка си и си спомних заклинанието за отключване, което веднъж бях копирала за госпожа Теруилиджър и което отваряше обикновена ключалка. Промърморих латинските думи, призовавайки магията в себе си, надявайки се, че няма нищо необикновено в тази ключалка. Силата се надигна в мен и миг по-късно ключалката изщрака. Главата ми се замая за кратко, но аз не обърнах внимание и започнах разузнаването си, отключвайки другите врати, пред които се изпречвах.

Зад първата се откри помещение с пещ и друго отоплително и климатично оборудване, но нямаше никакви съоръжения, свързани с подаването и управлението на наркотичния газ. Второто помещение се оказа моят джакпот. Освен генератора и тръбопроводната системи открих огромен резервоар. Върху корпуса му бе изписана химическа формула, която ми приличаше на успокоително вещество. От него излизаха четири тръби, като върху всяка от тях бе указан номерът на нивото. Освен това върху всяка бе монтиран ръчен вентил, който можеше да се регулира. Всички вентили бяха поставени в положение „включен“.

Не видях никакви сензорни датчици, които да сигнализират някаква промяна на това ниво. Рискувайки, завъртях вентила на етажа на затворниците в положение „изключен“. Не се включиха никакви сирени или светлини. Окуражена, аз едва не изключих и останалите, но бързо осъзнах, че така щях да разкрия стореното дотук. Може би тук нямаше сензори, но алхимиците незабавно щяха да забележат, ако се изключи подаването на газ към единичните килии. Те контролираха газа ръчно и можеха да наблюдават текущите резултати. Изключването на газа на етажа на затворниците щеше да повлияе на съня им, но това нямаше да бъде забелязано от алхимиците. Може би дори нямаше да бъде усетено и от затворниците. При всички случаи алхимиците не ни позволяваха осем часа сън; едва ли на някого щеше да е трудно да заспи през нощта.

Да не изключвам газа в единичните килии, беше тежко решение, но в момента нищо не можех да направя за събратята ми по неволя там. За тях нещата трябваше да останат в сегашното си положение, а аз бях длъжна да изключа подаването на газа на моя етаж за колкото е възможно по-дълго време. Съдейки по размера на резервоара, минаваше известно време между зарежданията, но накрая някой щеше да дойде и да открие, че вентилът е изключен. Това, което трябваше да ме притеснява, беше графикът им за поддръжка.

В същата зала открих още един резервоар, върху който също бе изписана химическа формула, за която не бях сигурна какво означава, но можех да се обзаложа, че това беше различно вещество, което понякога усещах, докато бях в единичната килия — караше ме да се чувствам тревожна и параноична. Те не го използваха толкова често, колкото успокояващото, но аз за всеки случай изключих вентила за моя етаж. Не ни трябваха допълнителни стимуланти, за да се настройваме подозрително един към друг.