Игра на духове [bg]

Телевизорът в стаята не беше включен. Не ѝ се гледаше нищо. На шкафчето ѝ имаше книга и няколко списания, но ѝ се повдигаше, само като ги погледне. Лекуващият лекар я бе попитал дали преживява някакъв по-голям стрес и тя не може да сдържи смеха си. Предупреди родителите си да не споменават на Паркър за инцидента, ако случайно се обади, макар да се съмняваше, че ще го направи. Освен това им нареди да държат Сам далеч от всички телефони, за да не би сама да реши да уведоми баща си, въпреки че и в това се съмняваше. Сам се срамуваше от онова, което бе казала, и не би искала да сподели срама си с него.

„За бога - помисли си Сам, - сигурно всяко дете рано или късно казва, че мрази родителите си. Просто си мислех, че може да се случи чак през пубертета.“

Изпитваше необяснимо желание да поговори с Паркър. Това беше точно от онези неща, които би споделила с него, ако бяха в по-добри отношения. Но сега мъжът, с когото инстинктивно ѝ се искаше да поговори за детето, което бяха създали заедно; мъжът, с когото винаги бе обсъждала подобни въпроси дори след раздялата, беше последният човек, към когото можеше да се обърне.

Нямаше да заплаче отново. Достатъчно бе плакала този ден.

Тъкмо се канеше да поспи, когато чу стъпки в коридора. Бяха леки и бързи. Тя вдигна очи и видя русо момиченце, на пет-шест годинки, което премина пред стаята ѝ по боси крака. Беше късно. Ако беше пациентка, какво правеше извън леглото?

- Ей - подвикна Рейчъл, - всичко наред ли е?

Стъпките спряха, но момиченцето не се върна. Рейчъл предпазливо стана от леглото и отиде до вратата.

- Миличка, аз...

Коридорът беше пуст, с изключение на една сестра, която четеше някаква папка.

- Мис Улф, мога ли да ви помогна с нещо?

- Видях едно малко момиченце да минава пред вратата ми. Помислих, че е пациентка.

Сестрата поклати глава.

- Сигурно сте сънували. В това крило няма деца.

- Сигурна съм, че го видях - настоя Рейчъл.

- Аз бях тук и не съм видяла никого, освен вас - увери я сестрата, но въпреки това се съгласи да огледат съседните стаи.

- Казах ви, тук няма деца. Вървете сега да поспите.

След известно време и това стана.

Филип пиеше сам в един бар на улица „Вашингтон“ в Провидънс. Заведението беше старомодно, музиката не беше силна, а телевизорът над бара работеше без звук.

Филип почеса мястото на лявата си ръка, откъдето Ластрейд му беше взел кръв, за да я изпратят в Ню Йорк - последната стъпка, с която щеше да потвърди, че е син на Каспар