Игра на духове [bg]

Паркър си взе едно кафе, върна ключовете на рецепцията и се отправи към Саут Енд. На алеята пред дома на Сулиер беше паркиран прекрасен стар син фолксваген бръмбар, който, съдейки по вида и състоянието му, беше гордост и радост за собственика си. Паркър спря до бордюра, отвори портата и се приближи до къщата. Натисна звънеца и почака, но никой не отговори. Опита отново, като този път задържа звънеца натиснат достатъчно дълго, за да го сметнат за невъзпитан, но въпреки това Сулиер не се появи.

Паркър набра телефона ѝ и чу двоен звън: в ухото си и някъде в къщата. После звънът в къщата спря, а в слушалката се чу познатият глас: „Здравейте, свързахте се с Мишел. Съжалявам, че не мога да отговоря, но...“

Той затвори и думите секнаха. Надникна през прозореца и видя малка стая, обзаведена с два фотьойла и множество лавици с книги. Вратите към съседната стая бяха затворени. Паркър заобиколи къщата отляво и стигна до малко задно дворче. Откъм кухненската врата се чу мяукане. Пред нея стоеше бял котарак и драскаше по пластмасовата котешка вратичка. Паркър се приближи, но котаракът не се уплаши. Само измяука отново и го погледна обнадеждено. Той почука силно на вратата и повика Сулиер по име. Завесите на единствения прозорец бяха спуснати и вътре не се виждаше нищо.

- Мога ли да ви помогна?

Това беше съседът. Беше едър и широкоплещест, с жълтеникав тен и дълги мустаци, с които приличаше на мексикански революционер. От отворената кухненска врата зад гърба му надничаха две малки деца.

- Търся Мишел Сулиер.

- Е, това е нейната къща, но хората обикновено чакат на предната врата.

Думата „почтени“ пред „хора“ остана неизказана, но Паркър все пак я чу. Той показа картата си на частен детектив, а съседът се представи като Сезар Валенцуела.

- Имах уговорка за среща с госпожица Сулиер вчера - обясни Паркър, - но така и не успях да се свържа с нея. Предполагам, че това е нейната кола.

- Да, нейната е.

- Чухте ли я да се прибира снощи?

- Не, работя до късно. Мисля, че колата си беше тук, когато се прибрах, но не мога да кажа със сигурност.

- По кое време беше това?

- След единайсет.

Валенцуела пристъпваше нервно от крак на крак и гледаше към къщата на Сулиер над рамото на Паркър.

- Мислите ли, че всичко е наред?

- Надявам се. Не искам да викам ченгетата само за да установят, че е била в банята или е заспала дълбоко, защото е взела приспивателно.

Децата продължаваха да надничат от отворената кухненска врата. Валенцуела им нареди на английски да влизат вътре, а после добави:

- Насе frio19.

Паркър почака.

- Имам ключ - каза Валенцуела. - Искала ми го е сигурно два пъти за пет години, когато се е заключила отвън.