Игра на духове [bg]

- Прехвърляй всички въпроси, на които не искаш да отговаряш, към Мокси Кастин - посъветва го Рос.

- Не съм нает от Мокси.

- Аз ще се погрижа за това.

Паркър не се зарадва особено. Дори когато частният детектив работеше за адвокат, тайната важеше само за съвети и стратегии относно съдебни дела, а в случая нямаше нищо подобно, на което Мокси можеше да се позове. Ала тактиката на Рос беше ясна: отлагане, отлагане и пак отлагане.

- Мокси няма да остане доволен - каза той.

- Тогава да не е започвал да работи с теб. От опит знам, че в това няма много за харесване.

- Чувствата са взаимни.

- Така си и мислех. Разбери едно: като казвам, че предпочитам неизясненият статус на Еклънд към момента да остане незасегнат, думата „предпочитам“ следва да се разбира като заповед.

Рос затвори, без да каже нищо повече. Валенцуела се появи. Ключодържателят в ръката му имаше форма на бяла котка - миниатюрно пластмасово копие на онази, която мяукаше до вратата. Видно бе, че е любопитен с кого е разговарял Паркър, но не искаше да пита. Паркър дискретно изтри номера на Рос, превключи на списъка с контакти и набра Мокси Кастин. След второто позвъняване затвори и прибра телефона в джоба си. Ако извикаха полиция и Валенцуела споменеше, че е видял Паркър да говори по телефона, списъкът с набраните номера щеше да покаже само тези на Сулиер и Кастин. За по-сериозно разследване щеше да им е нужна съдебна заповед. Не беше идеалното решение, но и светът ставаше все по-неидеален.

Паркър и Валенцуела отидоха заедно до задната врата. Паркър взе котарака на ръце и почука силно няколко пъти, като в същото време викаше Сулиер по име, но без полза. Под якето си носеше пуловер, така че дръпна надолу ръкава си, докато покрие дланта му, и натисна дръжката на вратата. Беше заключена.

- Отключете - каза той на Валенцуела, - но не пипайте нищо друго, ясно?

Мъжът кимна. Вкара ключа в ключалката и го завъртя. Тя щракна и Паркър отвори.

Мишел Сулиер седеше на един стол, главата ѝ беше подпряна на кухненската маса, а ръцете ѝ висяха отпуснати почти до пода. Паркър я позна от снимките в интернет. Лицето ѝ беше обърнато към вратата, а очите - затворени. Масата и подът наоколо бяха лепкави от кръв.

- Hijole20 - прошепна Валенцуела, като затисна устата си с ръка и направи крачка назад.

В далечината се чуха приближаващи сирени и Паркър се сети, че той вероятно е звъннал в полицията, докато е търсел резервния ключ.

Котаракът се гърчеше в ръцете на Паркър, а воят му се сливаше с този на сирените.

„Просто е гладен - помисли си Паркър, като гледаше тялото на Сулиер. - Не може да разбира.“

После котаракът замря, но продължи горко да плаче.