Изтръгнати от корен [bg]

— Може би нашата нова вещица трябва сама да си избере име.

— Намирам за по-уместно ние да й изберем име — възрази Рагосток.

Не бях толкова глупава, за да позволя той да участва в този избор: несъмнено щях да се окажа Прасето или Червея. Но така или иначе цялата работа не ми харесваше. Бях изиграла целия сложен танц на ритуала, но изведнъж осъзнах, че не желая да сменям името си с ново, носещо магия в себе си, също както не желаех да нося тази бляскава рокля с дълъг шлейф, който обираше праха по коридорите. Поех си дълбоко въздух и казах:

— Няма нищо лошо в името, което вече нося.

И така бях представена в двореца като Агнешка от Дверник.

Донякъде съжалих за решението си при представянето. Рагосток ми беше казал — предполагам, за да ме жегне — че церемонията е дреболия и че кралят няма много време за такива събития, когато не се провеждат по обичайния начин. Изглежда, нови магьосници се вписваха през пролетта и есента заедно с новопосветените рицари. Ако казваше истината, можех само да бъда благодарна, докато стоях в дъното на огромната тронна зала с дългия червен килим, който приличаше на изплезения език на чудовищен звяр, проснат срещу мен, с тълпи от наконтени благородници от двете страни, които ме зяпаха и шепнеха помежду си зад бухналите си ръкави.

Изобщо не се чувствах като себе си; в този момент бях готова да пожелая друго име — маска, която да върви с тежката ми широкопола рокля. Стиснах зъби и тръгнах през безкрайната зала, докато стигнах до подиума и коленичих в краката на краля. Той изглеждаше все така уморен, както когато бяхме пристигнали. На челото му стоеше корона от тъмно злато, която сигурно тежеше много, но не ставаше въпрос за този обикновен вид умора. Под прошарената му брада личаха бръчки като тези на Кристина — бръчки на човек, който не може да си отдъхне от тревоги за следващия ден.

Той хвана ръцете ми и аз изписках клетвата за вярност, запъвайки се с думите; той ми отговори с дълго, отработено слово, после дръпна ръцете си и ми кимна да си вървя.

Един паж ми правеше знаци отстрани на трона, но аз със закъснение осъзнах, че това е първата ми и вероятно единствена възможност да попитам краля каквото и да било.

— Простете, Ваше Величество — казах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на пуфтенето и възмущението от всички, които стояха достатъчно близо, за да ме чуят, — не знам дали сте прочели писмото от Саркан…

Един от високите, силни лакеи до трона ме хвана за ръката, поклони се на краля със замръзнала усмивка на лицето и се опита да ме дръпне настрани. Аз забих крака в пода, мърморейки си част от земното заклинание на Яга, без да му обръщам внимание.