Изтръгнати от корен [bg]

Глава 18

Заведоха ме долу в малка, неизползвана приемна поради липса на по-подходящо място. Стражите останаха да пазят на вратата, а капитанът им, с писмото в ръка, отиде да разбере какво да прави с мен. Краката ми се подгъваха, но нямаше на какво да седна, освен на няколко респектиращи стола, наредени до стената — крехки на вид изделия с бяла и златна боя и червени кадифени възглавници. Бих помислила всеки от тях за трон, ако не бяха четири на брой.

Предпочетох да се облегна на стената, после пробвах да седна на огнището, но там отдавна не беше пален огън. Въглените бяха угаснали, а камъкът — студен. Върнах се на стената. После пак на огнището. Накрая реших, че никой не би сложил стол в стая, ако не е предназначен за сядане, и предпазливо приседнах на ръба на единия, стиснала полите си.

В същия миг вратата се отвори и влезе прислужница с колосана черна рокля, горе-долу на възрастта на Данка и с неодобрително стиснати устни. Аз скочих виновно. Последваха ме четири дълги, алени конци от възглавничката, които се бяха закачили на волана на полата ми, а в ръкава ми се забоде дълга и остра бяла треска, която се отчупи от стола. Жената стисна още по-силно устни, но само каза: „Насам, моля“.

Тя ме преведе покрай стражите, които не съжаляваха да видят гърба ми, и ме поведе нагоре по друго стълбище — вече бях видяла половин дузина такива в замъка — и влязохме в малка тъмна килия на втория етаж. Имаше тесен прозорец, гледащ към каменната стена на катедралата и улук във формата на гладен гаргойл, зинал срещу мен.

Седнах на кушетката. Сигурно съм заспала, защото следващия път, когато помислих нещо, вече лежах, но това не беше съзнателно решение, даже не помнех да съм лягала. Помъчих се да стана: още бях изтощена и всичко ме болеше, но бях твърде притеснена, че нямам време за губене. Не знаех обаче и какво да правя. Нямах представа как да накарам някого да ми обърне внимание, освен да ида в двора и да започна да хвърлям огнени заклинания срещу стените. Съмнявах се, че това ще умилостиви краля и той ще ми позволи да говоря на процеса на Каша.

Разкайвах се, че съм дала писмото си от Змея — единственият ми инструмент и талисман. Как можех да знам, че са го занесли на получателя? Трябваше да разбера: спомнях си лицето на капитана или поне мустаците му. Надали в цяла Кралия имаше много такива мустаци. Станах, отворих дръзко вратата и излязох в коридора, където едва не се сблъсках със Сокола. Той тъкмо вдигаше ръка към резето на вратата ми. Ловко се отдръпна настрани, с което спести удара и на двама ни и по лицето му се изписа нежна усмивка, която не ме изпълни с доверие.