Изтръгнати от корен [bg]

„Единствената милост, която можем да проявим към заразените, е наточеното острие“, каза тя, когато се опитах да я убедя поне веднъж сама да навести Каша. Неволно си помислих, че точно в този момент работи върху брадвата на старейшината, докато аз седях в задушни стаи, ядях хайвер с препечени филийки без корички, пиех чай със захар и се мъчех да си говоря с хора, които не познавам.

Намирах обаче за много мило от страна на лейди Алися да вземе под крилото си едно непохватно селско момиче. Тя беше само с година-две по-голяма от мен, но вече беше омъжена за богат възрастен барон, който прекарваше повечето си дни в игра на карти. Тя като че ли познаваше всички. Бях благодарна и решена да бъда благодарна, и се чувствах донякъде виновна, че не съм по-добра компания и не разбирам обичаите в двореца. Не знаех какво да кажа, когато тя настоятелно ме обсипваше с комплименти за пищните дантели по роклята ми или за начина, по който плетях крака в изтънчения танц, на който бе убедила един нещастен и опулен млад благородник да ме покани, за ужас на пръстите на краката му и веселба на всички околни.

Едва на третия ден разбрах, че през цялото време ми се е подигравала. Бяхме се разбрали да се срещнем на следобедно музикално събиране в дома на една баронеса. На всички тържества имаше музика, така че не разбирах какво ще бъде особеното, а когато я попитах, Алися само се засмя. Въпреки това след обяд старателно се понесох натам, като гледах да държа вдигнат дългия си, сребрист шлейф и да крепя на място шапката в същия цвят, която непрекъснато се килваше назад или напред и не искаше да застане, както трябва. В момента, в който влязох в залата, шлейфът ми се закачи на вратата и аз се препънах, а шапката се плъзна назад върху ушите ми.

Алися ме видя и драматично притича през стаята, за да ме хване за ръцете.

— Скъпа моя — каза тя припряно и задъхано, — какъв невероятно оригинален ъгъл, никога не съм виждала нещо подобно!

— Ти… нарочно ли искаш да ме обидиш? — изтърсих аз.

В мига, в който тази мисъл мина през главата ми, всички странни неща, които тя бе казвала и правила, си дойдоха на мястото и добиха злобен смисъл. Отначало не можех да повярвам, не разбирах защо би направила подобно нещо. Никой не я караше да говори с мен или да ми прави компания. Не можех да си обясня защо полага толкова усилия само за да ми създаде неприятности.