Изтръгнати от корен [bg]

Той хвана ръце зад гърба си и тръгна в крак с мен.

— Естествено, изпитите често са трудни — отбеляза той нехайно. — Предполагам, че Саркан те е подготвил?

Той ме погледна въпросително, но аз не отговорих. Не можах обаче да се сдържа да не прехапя долната си устна.

— Е, ако все пак те затруднят, може да направим съвместна демонстрация. Убеден съм, че това ще успокои съмненията им.

Аз само го изгледах кръвнишки, без да кажа нищо. Сигурна бях, че каквото и да направим, Соколът ще го обърне в своя полза. Той не настоя повече, само се усмихна, сякаш не бе забелязал студения ми поглед: кръжаща в небето птица, която чака удобен момент. Минахме през една арка, охранявана от двама млади гвардейци, които ме погледнаха любопитно, и влязохме в „Чаровников“ — Залата на магьосниците.

Неволно забавих крачка. Таванът приличаше на вход към Рая — синьо небе с облаци, ангели и светци. Следобедното слънце нахлуваше през огромните прозорци. Загледана омаяно нагоре, едва не се блъснах в една маса и сляпо протегнах ръка, за да се хвана за ръба й. Стените бяха покрити отгоре до долу с книги, а цялата зала беше оградена от тесен балкон и още по-висок втори етаж от библиотеки. От тавана висяха множество стълбички на колелца. По дължината на залата бяха разположени внушителни писалища от масивен дъб и мраморни плотове.

— Това упражнение само ще забави онова, което всички знаем, че трябва да се направи — чух да казва женски глас, доста гърлен, но топъл, макар с гневна нотка в думите. — Не, не започвай пак с реликвите, Бало. Всяко заклинание може да бъде победено — да, дори това на свещения воал на Ядвига, и не ме гледай така възмутено. Соля трябва да е опиянен от политика, за да позволи изобщо да бъде въвлечен в това начинание.

— Стига, Алоша. Успехът оправдава всички рискове — възрази меко Соколът, когато свихме зад ъгъла и намерихме трима магьосници, събрани около голяма кръгла маса в ниша с широк прозорец, през който грееше слънцето. Присвих очи от силната светлина след сумрака на коридорите.

Жената, която бе нарекъл Алоша, беше по-висока и от мен, с абаносова кожа и по-широкоплещеста дори от баща ми, а черната й коса беше стегнато сплетена плътно по черепа. Носеше мъжки дрехи: дълги червени, памучни панталони, втъкнати във високи кожени ботуши, и кожено палто отгоре. Палтото и ботушите бяха красиви, със сложен релефен рисунък от злато и сребро, но въпреки това изглеждаха удобни; завидях им за тях с глупавата си рокля.

— Успех — каза тя. — Така ли наричаш донасянето на една празна черупка в двореца, за да бъде изгорена на кладата?

Стиснах юмруци. Соколът обаче само се усмихна:

— Мисля, че е по-добре да отложим спора. Все пак не сме дошли да съдим кралицата, нали? Скъпа, позволи ми да те представя на Алоша, нашата Сабя.