Изтръгнати от корен [bg]

Обикалях нагоре-надолу по стълбите и коридорите, докато не намерих изход към двора. Там се престраших и попитах един от гвардейците за пътя, като му показах поканата. Той ме изгледа по същия странен начин като слугите, но погледна адреса и каза:

— Жълтата къща, третата след външната порта. Вървете по пътя и ще я видите веднага след катедралата. Желаете ли стол… Ваша милост? — Обръщението изрече с леко колебание.

— Не — отказах аз, объркана от въпроса, и тръгнах.

Не беше далеч: жилищата на благородниците, или поне най-богатите от тях, бяха вътре в цитаделата. Лакеите в жълтата къща също ме погледнаха странно, когато се готвех да вляза, но ми отвориха вратите. На прага обаче спрях: беше мой ред да зяпна от изненада. По пътя се бях разминала с не една двойка мъже, разнасящи чудати високи кутии в околностите на замъка, но не знаех какви са. Сега донесоха една такава в подножието на стълбите на къщата, точно зад мен. Лакеят отвори вратичката отстрани и вътре видях стол. От нея се появи млада жена.

Лакеят й подаде ръка, за да слезе, но после се върна на мястото си. Тя се спря на най-долното стъпало и ме погледна.

— Имате ли нужда от помощ? — попитах аз колебливо.

Не ми изглеждаше така, сякаш я боли кракът, но не виждах какво има под полата й, а не можех да си представя друга причина да се затвори в това странно нещо.

Тя обаче само ме гледаше. Междувременно отзад пристигнаха още два стола и разтовариха следващите гости,

— Вие никога ли не ходите? — попитах смаяно аз.

— А вие как успявате да се опазите от калта? — отвърна тя също с въпрос.

И двете погледнахме надолу. Аз имах пет пръста кал по края на днешната си пола от лилаво кадифе и сребриста дантела, по-широка от колело на каруца.

— Не успявам — признах аз намръщено.

Така се запознах с лейди Алися от Лидзвар. Влязохме в къщата и веднага бяхме прекъснати от домакинята, която застана между нас, поздрави превзето лейди Алися, а после ме хвана за ръцете и ме целуна по двете бузи.

— Скъпа ми лейди Агнешка, колко прекрасно, че успяхте да дойдете! И каква прелестна рокля: вие несъмнено ще поставите началото на нова мода.

Аз я гледах отчаяно в грейналото лице: името й сякаш беше излетяло от главата ми. Това обаче май нямаше значение. Докато мърморех някаква учтива благодарност, тя уви парфюмираната си ръка около моята и ме завлече в салона, където се бяха събрали гостите.

Показа ме на всички подред, а аз мълчаливо и горещо мразех Соля, задето се оказа прав. Всички бяха доволни да се запознаят с мен; всички бяха безкрайно учтиви — поне отначало. Никой не искаше магии. Искаха само клюки за спасяването на кралицата. Възпитанието не им позволяваше да задават директни въпроси, но всеки казваше нещо от типа: „Чух, че я е пазила химера…“ и спираха в очакване посред изречението, приканвайки ме да ги поправя.