Изтръгнати от корен [bg]

Присвоих си тайния страх на Каша и се опитах да намекна, че семейството ми само е решило да ме предложи на Змея; нарочно споменах, че баща ми е дървосекач, което те несъмнено щяха да презрат, но не назовавах никакви имена. Казвах „старейшината на селото” и „един от пастирите“ вместо Данка и Йежи, а Каша звучеше просто като стара приятелка, не като най-скъпото ми същество. После с малко запъвания заразказвах за спасяването.

— Значи ти учтиво помоли и Лесът ти я даде? — попита Рагосток, без да вдига очи от работата си: в момента инкрустираше рубините в златото, като ги притискаше с палци един по един.

— Змеят… Саркан… — Признателна бях за ободряващото чувство от гръмотевичното му име върху езика ми. — Той мислеше, че Лесът ми я дава, за да може да ни заложи капан.

— Значи тогава все още е имало нещо в главата му — отбеляза Алоша. — Защо не я умъртви веднага? Законът му е добре известен.

— Той… той ми позволи да опитам. Да я пречистя. И се получи…

— Или така си мислиш. — Тя поклати глава. — Тъй съжалението води право към беда. Е, изненадана съм да го чуя точно за Саркан, но и по-достойни мъже са си губили ума по момичета, които нямат и половината от годините им.

Не знаех какво да отвърна; искаше ми се да възразя, да кажа: „Изобщо не е това, няма нищо такова!“, но думите заседнаха в гърлото ми.

— И мислиш, че аз също съм си изгубил ума по нея? — развеселено се намеси Соколът. — А и принц Марек?

Тя го погледна презрително.

— Когато Марек беше на осем, цял месец плака и моли баща си да прати войската и всички магьосници на Полния в Леса, за да върнат майка му. Но вече не е дете. Трябвало е да прояви повече разум, ти — също. Колко хора ни струва този кръстоносен поход? Взехте трийсет ветерани, кавалеристи, до един отлични войници, въоръжени с моите мечове…

— И върнахме кралицата — прекъсна я Соколът с внезапна строгост в гласа. — Ако това означава нещо за вас?

Рагосток въздъхна дълбоко и подчертано, без да вдига поглед от златния си венец.

— Какво значение има това в момента? Кралят иска да изпитаме момичето — давайте да го изпитаме и да приключваме с това.

Тонът му ясно подсказваше, че не очаква да отнеме много време.

Отец Бало се покашля, взе едно перо, потопи го в мастилото и се наведе към мен, взирайки се през малките си очилца.

— Изглеждаш ми много малка за изпит. Кажи ми, драга, откога учиш при своя наставник?

— От жътва насам — отвърнах аз и ги погледнах в невярващите очи.

Саркан не ми беше споменал, че магьосниците обикновено учат по седем години, преди да поискат да бъдат включени в списъка. А след като в продължение на три часа оплетох половината им заклинания и отново се изтощих, дори отец Бало беше склонен да повярва, че Саркан напълно е оглупял от любов по мен или пък си прави шеги за тяхна сметка, като ме праща на изпит.

Соколът не ми помагаше: той наблюдаваше отстрани дебата им с бегъл интерес, а когато го попитаха каква магия ме е виждал да използвам, отвърна: