Драконът на Арканите [bg]

Ленкур се запита дали Маликорн проявяваше чувството си за ирония.

Съседният манастир на бернардинците беше причината улицата да се нарича така. Камбаната на обителта удари пет пъти.

— Господи Боже! — възкликна Ленкур полугласно. — Вече е седемнайсет часа.

— Ставаш непредпазлив, Арно.

Тонът на Виелиста беше извънредно сериозен.

Ленкур се обърна назад и погледна към призрака — съзря отново подпухналото и окървавено тяло, тъй както го беше видял в мига на смъртта му. В последно време музикантът се беше появявал с мръсно, но съвсем здраво лице.

— Непредпазлив ли?

— Никой не знае, че си тук.

— Берто знае.

— Той ли ще иде да търси Остриетата, ако ти не се върнеш навреме?

Тъй като Ленкур не отговори, Виелиста продължи:

— Впрочем какво смяташ да правиш?

— Маликорн и нейните злодеи си мислят, че са набрали преднина. Според плановете им аз умирам от безпокойство и очаквам да се появят отнякъде. Те не подозират, че вече съм поел по следите им. Възможно е дори все още да са тук…

— Силно се съмнявам.

— Тогава да идем да видим.

— Не, хлапе! Ти…

Но Ленкур вече се бе устремил напред.

Скоро откри как да проникне отзад в къщата на така наречената госпожа Шантегрел, след като се увери, че никой не го е забелязал. Той ловко се покатери на стената и скочи в двор, оставен в диво състояние. Там извади рапирата си, преди да погледне през полуоткрехнат прозорец, а след това го отвори широко.

Безмълвна и чиста, скромно мебелирана, къщата изглеждаше празна.

Ленкур се промъкна безшумно и наостри уши. След това на пръсти премина през партера, готов всеки момент за действие. Видя стълба, която водеше към горния етаж. Когато се изкачи, една притворена врата привлече вниманието му. Приближи се и му се стори, че чува приглушени стенания.

Предчувствайки драма, предпазливо докосна бравата.

Клотилд и Госпожицата седяха една срещу друга край кокетно подредена маса. Покривката беше бродирана, а приборите — елегантни. Деликатесите в чиниите изглеждаха много вкусни. Имаше гарафа, пълна със златисто подсладено вино, и малки кристални чашки. В чудесно настроение Госпожицата похапваше захаросани плодове, които измъкваше с пръсти от глазурата на сладкиша. Но бузите на Клотилд бяха потъмнели от засъхнали сълзи. С изпълнен с ужас поглед, тя едва сдържаше риданията си и не смееше да помръдне от мястото си. Наемник драк стоеше прав зад нея и беше опрял острието на кинжал до гърлото ѝ.

— Поздравления — рече онази, която за Ленкур все още беше виконтеса Дьо Маликорн. — Появихте се толкова бързо, колкото очаквах.