Драконите на изгубената звезда [bg]

Тя търпеливо го проследи, като лицето й изразяваше все по-голямо веселие при вида на голотата му — нищо изненадващо при положение, че кожата му вече се беше набръчкала като сушена слива и започваше да посинява от студа. Щом се добра до брега, той я изгледа побесняло и посегна към дрехите си. Жената-рицар продължаваше да стои, стъпила върху колана му, с издигнат меч в ръка.

Джерард бързо се облече, нахлузвайки кожените панталони, които беше взел със себе си. Смяташе да остави туниката, надявайки се, че не е забелязала емблемата, избродирана на гърдите на дрехата. Жената я вдигна с върха на меча си и му я подхвърли.

— Не искам да изгориш от слънцето — каза тя. — Сложи си я. Добре ли мина полетът?

Сърцето на рицаря се сви от тревога, но все пак направи един последен отчаян опит:

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Ходих до…

— Откажи се, Нерака — произнесе твърдо тя. — Видях синия дракон. Видях как се приземи. Открих дирите му, проследих ги и те открих. — Тя го загледа с повишен интерес, без да отмества върха на меча си от гърдите му, като през цялото време подхвърляше въжето. — Е, какво смяташе да правиш, Нерака? Може би да ни шпионираш? Да се престориш на недодялан момък, дошъл да си прекара добре в града? Признавам, че ролята ти приляга, но…

— Не съм никакъв шпионин — отвърна той през стиснати зъби, за да не зъзне. — Зная, че няма да ми повярваш, но не съм Мрачен рицар на Нерака. Аз съм Соламниец, също като теб…

— Е, това вече си го бива! Син соламниец язди син дракон. — Жената-рицар се разсмя от сърце, сетне ръката й помръдна, а клупът на въжето се прехвърли през главата на Джерард. — Не се тревожи, Нерака, няма да те обеся тук. Първо ще те отведа в Солантъс. Там ще можеш да разкажеш историята си пред далеч по-очарователна публика. Инквизиторът в последно време е малко потиснат. Веднага ще го развеселиш, сигурна съм. — Тя дръпна рязко въжето и се усмихна широко и доволно, щом видя, че Джерард го улови с ръце, за да се предпази от удушаване. — Но това, дали ще пристигнеш там жив, полужив или полузадушен, зависи изцяло от теб.

— Ще ти дам доказателство — произнесе рицарят. — Нека отворя раницата си.

Той погледна към земята. Раницата не беше там.

Обезумяло зашари с очи по протежение на речния бряг. Нямаше раница. Чак тогава си спомни. Беше я оставил заедно с писмото, закачена на драконовото седло. И раницата, и седлото бяха останали в пещерата.

Той сведе мократа си глава, прекалено отпаднал духом, дори за да прокълне късмета си. Думите бяха някъде там, ала огромната буца в гърлото му не им позволяваше да стигнат до езика. Той вдигна поглед и се взря в жената-рицар. Забеляза, че очите й са тъмнозелени.