Драконите на изгубената звезда [bg]

— Да — отвърна тя. — В семейството ми има много моряци.

— Пирати, без съмнение — вметна язвително той.

— Умът ти е също толкова мъничък и сбръчкан, колкото и някои други части от тялото ти, Нерака — отговори жената и се усмихна широко при вида на пламналото му лице.

Вече бяха достигнали пътя и сега ускориха крачка. Джерард получи чудесна възможност да я огледа по-добре, докато тя крачеше редом с коня, водейки след себе си товарното муле. Беше висока, значително по-висока от него самия, с добре оформено, мускулесто тяло. Нямаше типичния тъмен цвят на кожата, както повечето мореплаватели от Ергот. Тенът й по-скоро беше с оттенъка на полиран махагон, което подсказваше за преливане на расите някъде в миналото.

Дългата й коса, пристегната в две плитки, се спускаше чак до кръста. Никога не беше виждал толкова черна коса — синьо-черна, като гарваново крило. Веждите й бяха гъсти, а лицето й имаше силни черти. Устните бяха най-хубавото нещо в нея: пълни, сърцевидни, алени и винаги готови да се засмеят, както неведнъж вече му беше доказала.

Джерард обаче никога не би признал на всеослушание, че вижда нещо хубаво в нея. Рядко си имаше вземане-даване с жени и ги смяташе за шушукащи, подли и користолюбиви. А кои от тях харесваше най-малко? Почти веднага реши, че на първо място в списъка му са тъмнокосите, мургави жени-рицари, които ти се присмиват при всяка своя втора дума.

Одила продължаваше да говори, като му показваше забележителностите на града, изтъквайки, че едва ли ще има време да ги разгледа от килията си в занданите. Джерард не й обръщаше внимание. Вече мълчаливо прехвърляше в ума си онова, което да каже пред Съвета на рицарите и мислено се питаше как най-добре да обясни несъмнено зловещите обстоятелства около залавянето си. Вече дори репетираше красноречива реч, с която да ги убеди в тежкото положение на обсадените елфи. Против всякаква логика се надяваше, че някой ще го познае. Нямаше как да отрече, че ако беше на мястото на ужасната жена до себе си, и сам не би си повярвал. Бе постъпил глупаво, оставяйки раницата в пещерата.

Отново се замисли за бедата, в която бяха изпаднали елфите и се запита какво ли правят в този момент. Започна да си припомня разговорите, водени с наместник Медан, Лорана и Гилтас и съвсем скоро напълно забрави за себе си и собствените си неприятности в най-искрена загриженост за онези, които се бяха превърнали в негови приятели. Толкова беше погълнат, че когато вдигна очи, изумено осъзна, че докато са пътували, нощта се е спуснала и те вече приближават външните стени на Солантъс.

Джерард бе чувал, че Солантъс е най-добре укрепеният град в цял Ансалон, дори в сравнение с господарския град Палантас. Ето че сега, докато се взираше към чудовищните стени — тъмни сенки на фона на звездното небе — стени, които оформяха само външния пръстен на отбраната, можеше с ръка на сърцето да каже, че най-сетне е повярвал.