Драконите на изгубената звезда [bg]

— Дръвник — измърмори жената и тръсна плитки, преструвайки се на развеселена, ала рицарят забеляза, че словесната стрела беше поразила нещо жизненоважно в нея и силно я бе наранила.

Одила поведе коня сред градската тълпа. Хората се взираха любопитно в Джерард. Щом обаче забележеха символа на гърдите му, започваха да подсвиркват и да подхвърлят забележки за окървавената брадва на палача.

Започваха да го измъчват съмнения. За момент изпита смущение и неосъзната паника. Ами ако не успееше да ги убеди в истината? Ако никой не му повярваше? Представи си как го водят към дръвника, докато упорито продължава да протестира, че е невинен. После нахлузваха черната торба на главата му, нечия тежка ръка го притискаше надолу и идваха последните ужасяващи секунди на очакване, преди тежката брадва да се спусне и да извърши кървавото си дело.

Той потръпна. Образът в съзнанието му беше толкова ясен, че без да иска се обля в студена пот. Смъмри се остро за излишната проява на въображение и си наложи да се концентрира върху настоящето.

По някаква причина беше допуснал, че лейди Одила ще го отведе пред Рицарския съвет още щом пристигнат. Вместо това, жената поведе коня по някаква тясна и смрачена уличка, водеща до огромна каменна сграда.

— Къде сме? — попита той.

— При затвора — отговори лейди Одила.

Джерард беше поразен. Мисълта, че ще го отведат направо при Съвета на рицарите го бе обсебила напълно. Въобще не му беше хрумвало, че съществува и друга възможност.

— Но защо ме водиш тук? — поиска да узнае той.

— Имаш право на два опита да познаеш, Нерака. Първо, бързаме да стигнем за последния танц на местната забава. Двамата ще се понесем във вихрено забавление, ще пием искрящо вино, а след това ще правим любов през цялата нощ. Или това — тя му се усмихна мило, — или се каня да те заключа в някоя килия.

Лейди Одила накара коня да спре. По стените горяха факли. От един зарешетен, правоъгълен прозорец бликаше ярка, жълта светлина. Чули шума от пристигането им, към тях тутакси се спуснаха пазачи, за да я освободят от затворника. Появи се и главният надзирател. Мъжът избърса уста с опакото на ръката си. Явно бяха прекъснали вечерята му.

— Щом имам избор — отвърна злъчно Джерард, — предпочитам второто.

— Радвам се — каза Одила, като го потупа привързано по крака. — Щеше да ми бъде страшно неприятно, ако те бях разочаровала. Сега, уви, трябва да те напусна, Сладки Нерака. Дългът ме зове. Не скърби за мен.

— Моля те, лейди Одила — изрече Джерард, — престани поне за миг с шегите и бъди по-сериозна. Наоколо трябва да има все някой, който да е чувал името ут Мондар. Разпитай за мен. Ще го направиш ли?

Жената го погледа внимателно.

— Може пък да се окаже забавно.