Драконите на изгубената звезда [bg]

Замисли се за времето от младините си, когато напразно бе опитал да си пусне свободно падащи мустаци, отличителна черта и гордост за всеки соламнийски рицар. Мустаците му се оказаха груби и наежени, стърчащи във всяка възможна посока, подобно на непокорната му коса. Баща му, чиито мустаци бяха повече от великолепни и доста гъсти, бе приел провала на сина си като лична обида, отдавайки го на вътрешната съпротива, която усещаше в Джерард и която ясно се изразяваше чрез косата му.

Той изгази обратно до мястото, където беше оставил кожените си дрехи и раницата, възнамерявайки да вземе ножа си и да избръсне наболата четина. Отблясъкът от метал едва не го заслепи. Вдигна поглед към брега и видя, че там стои един соламнийски рицар.

Рицарят носеше подплатена кожена ризница и дълга до коленете туника, пристегната в кръста с колан. Отблясъкът идваше от полушлема без наличник на главата му. От върха на шлема се вееше червена панделка, а подплатената ризница бе декорирана с червена роза. Големият лък на рамото му и трупът на елен, метнат през дисагите на товарното му муле, свидетелстваха, че рицарят се връща от лов. Конят му пасеше недалеч.

Джерард мълчаливо се прокле, задето се бе оставил да го сварят неподготвен. Трябваше да внимава повече, вместо да лудува наоколо като някое десетгодишно хлапе. Тогава може би щеше да чуе тропота на копита и да забележи навреме появата на рицаря.

Кракът на непознатия бе стъпил здраво върху колана и меча на Джерард. В едната си ръка рицарят държеше дълъг меч, а в другата — навито въже.

Лицето му не се виждаше заради сенките на дърветата, но Джерард нямаше никакво съмнение, че в този момент изражението на соламниеца може да се опише като мрачно и неумолимо.

Стоеше в средата на потока и усещаше как водата започва да става все по-студена. Замисли се над чудната човешка природа, която ни кара да мислим, че когато сме го ли, сме далеч по-уязвими, отколкото облечени. Ризата и панталоните не могат да спрат стрела или меч, и все пак, ако беше облечен, Джерард би могъл да се изправи пред рицаря с по-голяма увереност. Сега обаче просто стоеше като закован във водата и зяпаше соламниеца с интелигентност в погледа, която можеше да се сравни единствено с тази на стрелкащите се между босите му крака риби.

— Ти си мой пленник — каза рицарят на Общия език. — Приближи се бавно и с вдигнати ръце, така че да мога да ги виждам.

Смущението на Джерард беше пълно. Гласът на соламниеца беше богат и сладък и без всякакво съмнение принадлежеше на жена. В този момент тя обърна глава, за да се огледа предпазливо. Видя, че изпод шлема се спускат две дебели, синьо-черни и лъскави плитки.

Джерард почувства кожата му да пламва с такава сила, че беше цяло чудо как водата край него не е започнала да ври.

— Лейди рицар — произнесе той, когато най-сетне си възвърна способността да говори. — Признавам с готовност, че поне докато не получа възможност да обясня защо съм тук, съм ваш пленник. Освен това съм готов да се подчиня на заповедите ви, но… както сама виждате… не нося дрехи.