Драконите на изгубената звезда [bg]

Ако разговаряше с човек, Джерард тутакси би го успокоил, че навярно просто е сънувал. Не можеше обаче да разговаря по този начин със създание, което бе със стотици години по-възрастно от него, така че просто му отвърна, че е останал и това е по-важното. Най-малкото сега поне беше наясно защо Бръснач му се струваше така смутен.

Отново замълчаха. Рицарят не виждаше абсолютно нищо и можеше единствено да се надява, че няма да се разделят с живота си, блъскайки се във върха на някоя планина. Налагаше се да се довери изцяло на Бръснач. Драконът очевидно изпитваше непоклатима увереност в себе си, понеже летеше бързо и решително. Най-накрая Джерард успя да се отпусне достатъчно, за да издърпа вкочанените си пръсти от предната част на седлото.

Въобще не усещаше как минава времето. Струваше му се, че летят от часове. По някое време дори задряма, но само за да се събуди стреснат и облян в студена пот от кошмар, в който падаше стремглаво надолу. Забеляза, че слънцето отново изгрява.

— Сър — обади се Бръснач. — Виждам Солантъс.

Джерард се загледа и също забеляза как кулите на града тъкмо изникват зад хоризонта. Той нареди на дракона да се приземи някъде в близост до града и да намери подходящо място, където да го изчака, не само в безопасност от соламнийците, но и далеч от очите на Ские, или Келендрос, великият син дракон, който някак бе успял да се опълчи и да оцелее във войната срещу драконесите Берил и Малистрикс.

Бръснач намери подходяща местност и започна да се снижава под прикритието на един голям облак, като описваше широки, помитащи кръгове, додето най-сетне кацна на обширно затревено поле недалеч от гъста гора.

Веднага щом докоснаха земята, мощните крака на създанието заработиха, за да го спрат, изпомачкаха тревата и изровиха големи чимове. Опашката му разсичащо подкоси близката растителност. Който и да минеше оттук, моментално щеше да си даде сметка, че наоколо се е разхождало нещо наистина голямо, но за щастие мястото беше доста отдалечено. Виждаха се само няколко навлезли в гората ферми. На няколко мили от тях един-единствен път се извиваше през високата трева като огромна змия.

От високото Джерард бе забелязал недалечен поток и нямаше търпение да поплува в прохладните му води. Вече не можеше да понася миризмата си, а и цялото тяло го сърбеше от полепналия пясък и засъхнала пот. Възнамеряваше да се изкъпе и да си смени дрехите — или най-малкото да се отърве от кожените дрехи, заради които биха могли да го вземат за мрачен рицар. Налагаше се да влезе в Солантъс, предрешен като земеделски работник, само по риза и обикновени панталони. Нямаше как да докаже принадлежността си към Соламнийски орден, но не изпитваше притеснения. Баща му разполагаше с доста приятели по върховете и беше почти сигурен, че бързо ще намери някой, който да е чувал за него.