![Прокобата на Господаря Гад [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/6/prokobata-na-gospodarya-gad-bg-download.jpg)
Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
Великанът не сдържа вълнението си и подхвана песен, в която звучаха мощта и соленият дъх на прибоя.
Томас видя изненадан, че Владетелката Осондрея се усмихва, а очите й отразяват влажно златистото сияние на грейвлинга. Това стигаше, за да проумее колко е щастлива от новината.
Сол по сърцето млъкна изведнъж, махна с ръка към Томас и каза:
— Моля да ми простите — имате и други неотложни дела. Трябва вече да стигна до същината на моето пратеничество. Приятелю — подхвърли той на Томас, — няма ли да се засмееш заради мен? Аз не бива да забравям, че Деймлон ни обеща завършек, не завръщане у дома… макар че не си представям друг завършек освен завръщането. Но може би над Великаните вече тегне сумрак.
— Недей, Скални братко — прекъсна го Тамаранта, — не навличай зло на своя народ с подобни приказки.
Великанът се разсмя от сърце.
— О, признателен съм ти, Владетелко Тамаранта. Ето как мъдрите древни Великани биват скастряни от млади жени. Всички мои сънародници ще се смеят до захлас, когато им разкажа това.
Тамаранта и Вариол пак се спогледаха усмихнати и отново потънаха в своя размисъл или унес.
— Е, Владетели, ето я и същината — продължи Сол по сърцето. — Камък и море! От такава припряност ми се замайва главата. Дойдох да помоля за изпълнението на древните обещания. Върховният владетел Лорик, Гасителя на злото, е обещал, че ще получим дар от Владетелите, щом нашата надежда узрее — дар, който ще ни даде по-добър шанс по пътя към дома.
— Биринер… — обади се Осондрея.
Високо над Протал старият Биринер се надигна и отговори:
— Разбира се. Не спя. Не съм толкова остарял, колкото изглеждам. Чувам ви.
— Биринер — прекъсна го Осондрея, — съхранено ли е в твоето знание обещанието за дар, дадено от Лорик на Великаните?
— Дар ли? Че защо не? Нищо й няма на моята памет. Къде е онова пале — ученикът ми? Разбира се — лор-лиарил. Наричат го и сърцевината на гилдена. Тъй… За кил и румпел на всеки кораб. За да плават право по курса и да не засядат в плитчините. И за да са здрави като камък — натърти той към Торм, — колкото и да не ти се вярва, ухилен познавачо на радхамерл. Помня, да…
— А можеш ли да осигуриш това? — невъзмутимо попита Осондрея.
— Кое да осигуря? — озадачи се старецът.
— Можеш ли да изработиш кил и румпел от сърцевината на гилден за всеки кораб на Великаните? Загубено ли е това знание? — Тя се обърна към Сол по сърцето. — От колко кораба ще се нуждаете?
Великанът се озърна към достолепно изправения Биринер, преглътна напиращата шега и отговори просто:
— Седем. Или може би само пет.
— Може ли да бъде направено? — пак настоя Осондрея, но без сприхавост.
Погледът на Томас шареше към всеки говорещ с недоумение, все едно слушаше непозната реч.
Грижовникът извади малка подложка и писец от гънките на туниката си и започна да пресмята, като си мърмореше полугласно. Скрибуцането на писеца се чуваше из цялата зала, накрая той вдигна глава и изрече неловко:
— Знанието го има. Но няма да е лесно. Ще направим всичко по силите си… Разбира се. Време… Ще ни е нужно време.
— Колко ще продължи?
— Всичко по силите си… ако не ни попречат. Нямам вина. Не аз съм изгубил знанието, което е било гордостта на лилианрил. Четири десетилетия. — Гласът му спадна до шепот, когато каза на Сол по сърцето: — Съжалявам…
— Четири десетилетия ли? — засмя се благо Великанът. — Смело казано, приятелю Биринер. За мен четирийсет години не са много време. — Той се взря в Протал. — Моят народ не би могъл да ви се отблагодари. Дори в нашия език не биха стигнали думите за това. И трите хилядолетия на нашата вярност не са достатъчни, за да се отплатим за седем кила и седем румпела от сърцевината на гилден.
— Не е така — възрази Върховният владетел. — И седемдесет пъти по седем да бъдат даровете от сърцевината на гилден, няма да са нищо пред прекрасната ни дружба с Великаните от Морска шир. Единствено мисълта, че сме помогнали за завръщането ви в родината, може да запълни пустотата от вашето отпътуване. А и тепърва ще изминат четирийсет години, докато ви помогнем. Но ще започнем веднага и може би някакво ново прозрение за знанията, оставени ни от Кевин, ще съкрати този срок.
— Веднага… — промърмори Биринер и седна.