Прокобата на Господаря Гад [bg]

— А дали е проверил и Атиаран?

— Ти как мислиш?

— Аз мисля — намеси се решително Сол по сърцето, — че за Атиаран, спътница на Трел, от каменното поселище Митил, не е било нужно изпитание за нейната правдивост.

Владетелите се спогледаха, като че бяха попаднали в безизходица. Накрая Протал изрече сурово:

— Томас Ковенант, ти си чужденец и не сме имали време да изучим твоя нрав и привички. Няма обаче да оставим на теб да решаваш кое е правилно. Пролича добре, че беше неискрен. В името на Земята трябва да отговориш на нашите въпроси. Моля те, кажи ни защо хайрбранд Барадакас подложи теб на изпитание, но не и пътуващата с теб Атиаран.

— Не.

— Тогава ни кажи защо Атиаран е решила да не те придружи дотук. Твърде рядко някой от родените на Земята избира да не дойде във Весел камък.

— Не.

— Защо отказваш да отговориш?

Томас изгледа вбесен Владетелите, които го разпитваха. Седяха пред него като съдии, присвоили си правото да отхвърлят казаното от него. Идеше му да се защити с викове и ругатни, но съсредоточените им погледи го възпряха. Не откриваше презрение у тях. Имаше гняв, страх, смущение, имаше я и оскърбената им обич към Земята, но презрение нямаше. Той каза съвсем тихо:

— Не разбирате ли? Опитвам се някак да не изрека още по-голяма лъжа. Ако още ме притискате… ще стане зле за всички ни.

Върховният владетел срещна неговия яростен и умоляващ поглед и накрая въздъхна хрипкаво:

— Така да бъде, макар че ни затрудняваш. Сега трябва да помислим насаме. Моля те, излез от Средоточието. Ще те повикаме след малко.

Томас стана, завъртя се на пети и тръгна нагоре по стъпалата към голямата врата. Само шумът от стъпките му по пода нарушаваше тишината. Вече беше пред вратата, когато чу Сол по сърцето да казва, сякаш собственото му сърце произнесе думите:

— Атиаран, спътницата на Трел, те обвиняваше за изтреблението на Духчетата.

Томас застина от ужас в очакване Великанът да продължи. Сол по сърцето обаче не добави нищо. Разтреперан, Томас излезе и се завлече към едно от местата за сядане до стената. Тайната му изглеждаше толкова крехка, че недоумяваше как я е опазил досега.

„Аз не съм…“

Вдигна глава — Банор стоеше пред него. Макар и безизразно, лицето на стража не беше чуждо на презрението. Можеше да крие какво ли не, а сега сякаш подсказваше, че осъжда и слабостта, и болестта на Томас.

Тласкан от страха и безсилието, Томас си каза: „Продължавай нататък! Оцелявай“.

— Банор — изръмжа след малко, — според Морам било добре да се опознаем. Каза да те разпитам за Кръвната стража.

Банор вдигна рамене в знак, че никакъв въпрос няма да наруши спокойствието му.

— Твоят народ… са харучаите, нали?… — Стражът кимна. — … живеели високо в планината. Дошли сте на Земята, когато Кевин е бил Върховен владетел. Колко време мина оттогава?