Прокобата на Господаря Гад [bg]

Раменете на Морам се отпуснаха и огънят между жезъла му и пода угасна. Осондрея тръсна глава, въздъхна и плъзна пръсти през косата си. И отново Томас долови някакво сливане на умовете между Владетелите — те споделиха силата си без думи.

Отчужден и потиснат, той чакаше да го разпитват и се бореше да закрепи в душата си отричането на всичко, за да оцелее.

Накрая вниманието на Владетелите се съсредоточи отново върху него. Плътта по лицето на Протал провисваше от умора, но очите гледаха твърдо и непреклонно.

— А сега, Невернико — тихо каза той, — трябва да ни разкажеш всичко, което ти се е случило. Длъжни сме да научим как се въплъщават заплахите на Господаря Гад.

„А сега…“, отекна в ума му и той се размърда на неуютния трон. Трудно сдържаше желанието да вкопчи ръка в пръстена. Мрачните спомени кънтяха, мъчеха се да сломят защитата му. Скоро всички в Средоточието се бяха вторачили в него. Започна да мята думите сякаш захвърляше негодни тухли.

— Дойдох от… друго място. Бях пренесен на Стражницата на Кевин… Незнайно как. Първо зърнах Лигоча… после Гад ме остави на Стражницата. Те май се познаваха.

— А Жезълът на закона? — попита Протал.

— Лигоча имаше жезъл… целия в шарки, изрязани по него, с метални краища като твоя. Не знам какъв беше този жезъл.

Протал сви рамене, забравил съмнението. Томас се застави навъсено да описва случките, без да говори за себе си, без да спомене Лина, Триок или Барадакас. Когато разказа за убития уейнхим, Осондрея изсъска измежду зъби, но Владетелите замълчаха.

А когато заговори за злонамерения посетител в дървеното поселище, Морам го прекъсна напрегнато:

— Непознатият назовал ли се е някак?

— Казал, че името му е Джеханум.

— Аха… И с каква цел е дошъл?

— Откъде да знам? — остро отвърна Томас, за да прикрие неискреността си със сприхавост. — Не познавам Бесове.

Морам кимна нехайно и Томас им описа как с Атиаран пътешестваха през Анделейн. Пропускаше безцеремонно всичко, свързано с усещането за зло. Но когато стигна до Празника на пролетта, се запъна.

Духчетата… Яростта и ужасът на онази нощ още бяха с него, още ги виждаше ясно с измъчената си душа. „Ковенант, помогни им!“ „А как бих могъл? Това е безумие! Не съм… не съм Берек.“

Гърлото го заболя, усещаше думите твърде грапави, за да минат през него.

— Злотворни нападнаха Празника. Ние избягахме. Някои Духчета бяха спасени от… от един Необвързан, така ми каза Атиаран. После луната почервеня. След това се добрахме до реката и срещнахме Сол по сърцето. Атиаран реши да се върне в дома си. По дяволите, още колко трябва да понасям това?!