Прокобата на Господаря Гад [bg]

Шегата му накара и Морам да прихне, а Протал се подсмихна кротко, но неприветливото лице на Осондрея сякаш не познаваше смеха. Нито Вариол, нито Тамаранта показаха, че изобщо са чули Великана. Той седна на трона си и Осондрея тутакси попита:

— Каква е целта на твоето пратеничество?

Великанът изопна рамене и ръцете му докоснаха напрегнато каменния плот на масата.

— Владетели… Камък и море! Аз съм Великан и не ми е лесно, макар за мен да е по-леко, отколкото за сънародниците ми… Затова ме избраха. Ще се помъча да говоря по-сбито. Моля ви да ме разберете. Това пратеничество ми беше възложено на Събора на Великаните, продължил десет дни, а не сме губили време. Когато е нужно да вникнеш в историята, тя трябва да бъде разказана от край до край. Ние казваме, че припряността е за онези, които нямат надежда. А не е минавал ден от живота ми, в който да не съм се убеждавал в правдивостта на поговорките. Пратеничеството ми е свързано с много неща, които не бихте искали да изслушате изцяло тъкмо сега. Трябва да познавате историята на моя народ — цялото бродене и загубата, довела ни на брега на тази Земя, всичко случило се с народа ми оттогава. Ще пропусна това. Ние сме Бездомните с носещите се по вълните души, ние сме страдащите от безплодността на семето ни. Копнеем за родината си. Но още от времето на Деймлон, Приятеля на Великаните, ние не губим надежда, ако ще самият Душегубец да ни се опълчи. Търсим из моретата и чакаме да се сбъднат знаменията. — Сол по сърцето помълча, вторачен замислено в Томас, и продължи: — Знаменията пък са чудновато нещо. Толкова много се казва… и толкова малко е ясно. Деймлон ни предрече не намирането на Дома, а по-скоро свършек, изход от нашата загуба. Но и това ни стигаше… Да, стигаше ни. Е, ние открихме надежда. Когато пролетта дойде в Морска шир, завърнаха се нашите кораби-търсачи и съобщиха, че в самия край на плаването си достигнали остров, който бележи пределите на древните океани, обиколени някога от нас. Нямаме пълна увереност, но следващите ни търсачи могат да се насочат право към острова и да дирят отвъд него по-сигурни белези.

Протал кимаше и съвършената акустика на залата донасяше до ушите на Томас лекото шумолене на туниката му. Изражението на Великана подсказваше, че наближава най-важната вест:

— Деймлон ни дари и с друга надежда. Сърцевината на предреченото от него е в следното — нашето лутане ще свърши, когато семето ни възвърне силата си и броят ни престане да намалява. Тъй надеждата води до нова надежда, защото и без предсказанието му щяхме да се радваме и да се насърчаваме, ако нашите толкова малобройни и обични чеда се множат. Чуйте! В нощта след завръщането на корабите Вълни в косите Цветуща в здравето, съпруга на Як като мачта Сръчен в ръцете, даде живот на… Ех, камък и море! Като пропускам цялата отдавнашна признателност на Великаните, все едно осакатявам езика си. Как откриват радостта онези, които всичко казват накратко? Гордата и прекрасна Вълни в косите роди трима сина.